Б. Парис - Срив

Около шест месеца след като бях започнала работа в училището, групичка колеги излязохме на бар, за да отбележим рождения ми ден. Кони забеляза Матю веднага щом влязохме в заведението. Той седеше сам на една маса и явно чакаше някого, а тя се пошегува, че ако дамата му не се появи на срещата, е готова да я замести. Когато стана ясно, че жената няма да дойде, моята приятелка отиде при него. Беше вече леко пийнала и му предложи да се присъедини към компанията ни.

„Надявах се никой да не забележи, че са ми вързали тенекия“, горчиво се подсмихна той, щом Кони го настани между нея и Джон. Така Матю се озова точно срещу мен и нямаше как да не забележа кичура, който падаше над челото му, и колко сини са очите му, когато ме поглеждаше. А това се случваше доста често. Опитах се да не му придавам голямо значение. И така стана по-добре, понеже докато дойде време да се прибираме след изпитите бутилки вино, той вече имаше запаметен номера на Кони в телефона си.

Няколко дни след това тя нахлу при мен в учителската стая с широка усмивка, за да ми заяви, че Матю се е обадил за да поиска моя номер. Казах й да му го даде. И когато той ми позвъни, веднага изрече с леко притеснение: „Щом те видях, знаех, че ти си жената за мен.“

След като започнахме да се срещаме по-често, той ми призна, че не може да има деца. Каза, че би ме разбрал, ако реша, че не искам да го виждам повече. Ала тогава аз вече бях влюбена и макар че това бе голям удар за мен, не ми се стори, че е дошъл краят на света. Когато дойде моментът да ми предложи брак, вече бяхме обсъждали други начини да се сдобием с рожба и бяхме решили, че ще се заемем сериозно с въпроса, след като мине година от сватбата. Което беше горе-долу сега. Обикновено тази мисъл ми се въртеше в съзнанието непрекъснато, ала в момента ми изглеждаше толкова далечна, че не можех да я проумея.

Ръцете на Матю още ме прегръщаха.

— Намерихте ли каквото търсехте? — попита той.

— Да, купихме на Сузи куфари.

— Добре ли си? Изглеждаш леко потисната.

Внезапно изпитах непреодолимо желание да остана сама.

— Малко ме боли глава — излъгах и се отдръпнах от него. — Мисля да пия един аспирин.

Качих се горе, взех два аспирина от шкафчето в банята и ги преглътнах с вода от чешмата. Вдигнах глава и се загледах с тревога в отражението си в огледалото, търсейки някакъв знак, който би могъл да ме издаде, нещо, което би подсказало на хората, че не всичко е както трябва. Но нямаше нищо, което да сочи, че съм по-различна от жената, която се бе омъжила за Матю преди година — същата кестенява коса и същите сини очи ме гледаха от огледалото.

Обърнах гръб на отражението си и отидох в спалнята. Купчината ми дрехи бе преместена от стола върху вече оправеното легло, лек намек от страна на Матю да ги прибера. Друг ден това би ми се сторило забавно, но днес се подразних. Погледът ми попадна върху старото бюро от баба ми и се сетих за парите, за които Рейчъл бе споменала — онези сто и шейсет лири, дето всички ми били дали за подаръка на Сузи. Ако ги бях взела, то със сигурност трябваше да са тук, където прибирах всичко, за да бъде на сигурно място.

Поех си дълбоко дъх, отключих малкото чекмедже от лявата страна на бюрото и го издърпах. Вътре имаше купчинка омачкани банкноти. Преброих ги; бяха точно сто и шейсет лири.

В топлия уют на спалнята внезапно усетих ледени тръпки по тялото. Да забравиш име или нечие лице беше нормално, но не и да не помниш, че си предложил нещо за подарък и си взел пари за него.

— Вече изглеждаш по-добре — стресна ме гласът на Матю откъм вратата. — Пи ли аспирин?

Бързо затворих чекмеджето.

— Да, и се чувствам по-добре.

— Чудесно. — Той се усмихна. — Ще си направя сандвич, ти искаш ли? Мислех да си отворя и една бира.

При мисълта за храна стомахът ми още се бунтуваше.

— Не, хапвай… Аз ще ям по-късно. Сега ще пия само чай.

Последвах го долу и седнах до масата в кухнята. Той ми подаде чаша чай, след което си взе хляб от шкафа, филийка чедър от хладилника и бързо си направи сандвич, който изяде на крак и без чиния.

— Цяла сутрин говорят за онова убийство по радиото — каза той, докато ронеше трохи по пода. — Пътят е затворен и полицаите го претърсват щателно за следи. Направо не мога да повярвам, че всичко се е случило само на пет минути път оттук!

Помъчих да овладея потръпването си и отнесено се загледах в малките бели трошици по теракотения под. Приличаха на изпаднали в беда корабокрушенци, на които нямаше кой да помогне.