Б. Парис - Срив

— Алекс — мъжът ми, все ми казва да не го правя, особено пред напълно непознати, но не мога да се сдържа. — Подаде ми телефона: — Ето ги.

— Много са красиви — възкликнах искрено аз. — Приличат на малки ангелчета в тези бели роклички. Коя коя е?

— Това е Лоти, а това — Лулу.

— Съвсем еднакви са… Поне така ми се струва.

— Не точно, но за повечето хора е доста трудно да ги различават.

— Може би… О, мисля, че ти дойде редът.

Тя се обърна и видя, че барманът е готов да вземе поръчката й.

— Чудесно. Чаша южноафриканско червено вино, моля. — Обърна се към мен: — Да ти поръчам ли нещо?

— Матю скоро ще се появи, но защо не… — поколебах се за миг, — нали няма аз да карам. Благодаря. За мен чаша сухо бяло вино.

— Аз съм Джейн между другото.

— Кас. Но моля те, не се чувствай длъжна да стоиш тук, след като вече си взе питие. Приятелите ти сигурно те чакат.

— Не мисля, че ще им липсвам за още няколко минути. — Тя вдигна чашата. — Да пием за случайните срещи. Толкова е приятно, че мога да се отпусна тази вечер. Не съм излизала много, откакто родих близначките, а и когато съм на парти, обикновено не пия, защото трябва да шофирам до вкъщи. Но тази вечер ще ме прибере една приятелка.

— Къде живееш?

— В Хестън, от другата страна на Браубъри. Знаеш ли го?

— Била съм в бара там няколко пъти. Има приятен малък парк точно отсреща.

— С чудесна детска площадка — съгласи се тя с усмивка, — където прекарвам доста голяма част от времето си сега. А ти в Касъл Уелс ли живееш?

— Не, в едно малко селце от тази страна на Браубъри. Нукс Корнър.

— Минавам оттам понякога на връщане от Касъл Уелс, когато реша да ползвам краткия път през гората. Красиво място, късметлийка си да живееш там.

— Наистина е хубаво, ала къщата ни е малко по-изолирана, отколкото ми се ще. Но пък е страхотно, че сме само на няколко минути от магистралата. Аз преподавам в училището в Касъл Уелс.

Тя се усмихна.

— Значи сигурно познаваш Джон Лоугън?

— Джон ли? — засмях се изненадано. — Да, познавам го. Приятели ли сте?

— Играехме заедно тенис допреди няколко месеца. Още ли обича да разказва смешни истории?

— Не спира, — Телефонът ми, който стисках в ръка, внезапно извибрира, подсказвайки ми, че имам съобщение. — Матю е — казах на Джейн, докато го четях. — Паркингът е пълен, затова е спрял на шосето.

— Най-добре да тръгваш тогава — предложи тя.

Изпих остатъка от виното си.

— Е, беше ми приятно да си поговорим и благодаря за питието.

— Няма защо. — Тя замълча за миг, после продължи, сякаш думите сами се изливаха от устата й. — Дали не би искала да пийнем по кафе или да обядваме заедно някой път?

— С удоволствие! — отвърнах аз, искрено трогната. — Да си разменим телефоните?

Всяка си записа номера на другата, а аз й дадох и домашния си, като й обясних, че не навсякъде вкъщи имаме обхват за съжаление. И тя обеща да ми звънне някой ден.

И ето че след по-малко от седмица го направи. Предложи да обядваме заедно следващата събота, когато съпругът й можел да гледа близначките. Спомних си, че се бях изненадала, но и се зарадвах, че се обажда толкова скоро. А и се бях запитала дали не й липсват хора, с които да си поговори.

Срещнахме се в един ресторант в Браубъри и докато си бъбрехме за какво ли не, вече имах усещането, че сме стари приятелки. Разказа ми как се е запознала с Алекс, а аз — за първата ни среща с Матю. И обясних, че се надяваме скоро да имаме деца. Когато след това го видях да ме чака пред ресторанта, както се бяхме разбрали, не можах да повярвам, че е станало три часът.

— Ето го и Матю — кимнах към прозореца. — Сигурно е подранил. — Погледнах часовника си и се засмях изненадано. — Не, точен е. Наистина ли сме прекарали тук два часа?

— Така изглежда. — Звучеше отнесено и щом вдигнах глава, забелязах, че се е вторачила в мъжа ми, при което усетих как ме обзема лека гордост. Неведнъж му бяха казвали, че прилича на младия Робърт Редфорд и хората, особено жените, често се извръщаха след него по улицата.

— Да го доведа ли? — попитах, ставайки от масата. — Много искам да се запознаете.

— Не, недей, изглежда зает. — Погледнах към Матю, който държеше телефона си и пишеше някакво съобщение, явно погълнат от него. — Някой друг път. И без това трябва да се обадя на Алекс.