Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Докато пистолетът се изплъзва от ръцете ти… Буум!

Твоят екип притиска Ньоф, но той е на тротоара, уличката е тясна, тича, стиснал с две ръце бомбата в куфарчето, когато забелязва, че ще го пипнат…

Буум! и става мъченик. Буум! Камион за събиране на смет и две паркирани коли. Буум! Трима от спецекипа са ранени от шрапнели. Буум! Седемдесет и три годишна парижанка с черно палто, която разхожда дребното си лаещо куче… Буум.

Да, можеше да е къде-къде по-зле. Можеше да бъде и къде-къде по-добре. Един мъртъв, ранените от екипа ти и ти, просната в локва кръв, заслушана в класическия вой на френските сирени: Иии-ууу! Иии-ууу!

После губиш съзнание.

Вече официално съм предателка. Разкрила съм тайни на човек, който няма право да ги знае.

Фей седна на леглото до Крис.

— Не умрях — каза му. — Всички бяха бесни. Историята, която пробута пресата, не ставаше за нищо. Французите, британците, всякакви шефове от ЦРУ търсеха изкупителна жертва. Управлението трябваше… Сами трябваше… да изложи в Капитолия някаква версия на истината, да му провърви и да му простят, че е сгафил. Мен ме разкритикуваха, че не съм се ориентирала по-рано кое какво е, че съм стреляла по британски агент, а не съм повалила Ньоф и бомбата, французите отричаха да са били компрометирани от лошите, а всички ние твърдяхме, че противната информация е просто слух, чийто източник не искаме да разкриваме. Обаче Сами се застъпи за мен. Трябваше да започна отново да се старая да се издигна в йерархията, да стана някой, който има значение, знае и прави нещата. Сами отвори вратата на звукоизолираната стаичка в администрацията на вашата Комисия, а аз излязох и си налях чаша кафе.

— И срещна мен — каза Крис.

— Да, теб. Ти ми повярва. Пусна мечтите ми на воля. Остави ме да се влюбя в теб. Да повярвам. А сега аз те предавам. Поставям те в такова положение. И съжалявам, ужасно съжалявам.

— Ето тук живея. — Крис изтри сълза от бузата й, докато седяха на леглото. И се усмихна широко. — Знаеш ли колко трудно се намира хубав апартамент в този град?

Тя се усмихна и се облегна на него.

— Заради мен невинен гражданин загина в Париж. Не мога да го допусна отново. Не мога да го направя тук. Не мога, няма да ти го причиня.

— Забравяш, че не съм цивилен и не съм невинен.

— Лъжеш — прошепна тя с цялата любов в сърцето си.

Остави, просто остави.

— Получих съобщението ти от огледалото в „Тюн Ин“ — осведоми Крис шпионката в обятията си. — Жената, която го намерила, ми звънна от тоалетната. Прочете ми го три пъти. Не зададе нито един въпрос. Обеща да го измие, преди да се върне в бара. Не ме остави да й благодаря — вместо това благодари на мен, че съм й позволил да стане част от нас, от нашата история. Увери ме, че съм голям късметлия. А аз отговорих: „Да, такъв съм.“

Крис настани Фей в леглото и изгаси лампата в спалнята.

„…по-хубави пътища…“

Графити с червило върху огледало в тоалетна

Караш колата.

Пролетна сутрин. Петък. Вашингтон.

Пистолет със свален предпазител, опасен като инфаркт, се намира в левия преден джоб на разкопчаното ти кожено яке, за да го извадиш, докато шофираш.

Градски улици. Час пик. Носят се с потока градски автобуси и тъмни джипове. Микробуси, семейни седани. Таксита. Велосипедисти самоубийци с нахлупени над очите им пластмасови каски и неугледни дрехи. През отворените ти прозорци се чуват клаксони на автомобили, улични викове, силна музика. Усещаш мириса на изгорели газове, на градския паваж, на пот от страх.

Мърл се вози зад теб. Ръцете й са празни. Под сакото й има само надежда. Казва, че може да действа като ляв пост. Не е подготвена за какво да се оглежда.

На задната седалка до Мърл е Фей, десен пост. Държи глока си, намира се в най-добрата позиция за стрелба към хищни автомобили.

Крис Харви седи на предната седалка на този автомобил, който е негов. Той знае пътя. Може да се окаже лицето, което трябва да се усмихне на някой със значка и с оръжие.

Разстоянието е около три километра от мястото, където е паркирана колата му в подземния гараж на жилищната му сграда на улиците, по които някога е стъпвал Дюк Елингтън.

Деветнайсет минути.

Стискаш тапицирания черен волан.

Светофарът отпред светва червено.

— Наблюдавай зоните си! Фей, напрегнато.

Стои в ъгъла зад прозореца ти на шофьорското място:

Избеляла шапка за бейзбол върху снежнобяла коса. Провиснала бяла брада. Мръсна зелена блуза с качулка, износени сини джинси. Набръчкана зачервена кожа, празни сини очи, мръсни ръце, които държат табела, надраскана е черен маркер: БЕЗДОМНИК.