Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Единствената баня в апартамента беше в коридора.

Крис я използва пръв, после Фей.

Фей даде знак на Мърл, че е неин ред. По-възрастната жена се подчини.

Кондора кимна към спалнята, където чакаше Крис.

— Ти направи всичко по силите си — каза той. — Вземи, каквото можеш да получиш там.

Вратата на спалнята се затвори зад гърба на Фей.

Мърл излезе от банята и мина покрай Кондора е изморена и тъжна усмивка. Чу я да се съблича и да се пъхва в леглото на пода.

Кондора затвори вратата на банята и отиде до тоалетната.

Изми си ръцете и зъбите, изплакна уста и изплю.

Преброи нощните хапчета, които реши да вземе — за сърцето, за пикочния мехур, за болежките си, за упорито то си безсъние, — глътна ги с шепа вода от мивката. Забеляза, че в банята с него няма друг човек, жив или мъртъв, че е самичък.

Взря се в човека в огледалото.

Ето те и теб — каза.

„Измяната е същината на любовта. “

Крис Харви

„Не тук, не сега“ — помисли си Фей, докато влизаше в спалнята на Крис Харви.

Съзнаваше обаче, че това е безплодна лъжа.

След като вратата се затвори зад гърба й, след като той затвори изхода зад тях двамата, тя огледа стаята, осветена от лампа върху издрасканата дървена маса е книгата, която Крис четеше в момента, увери се, че щората на прозореца, който може би всеки миг щеше да бъде разбит, е спусната и я скрива от улично осветената смъртоносна нощ.

Обърна се към утешително протегнатата му ръка и каза:

— Съжалявам!

Той обхвана лицето й с длани, отвърна с усмивка на сълзите й:

— Какво друго си можела да сториш?

— Да не те замесвам. Изобщо. На първо място това.

— На първо място, аз те обичам. А след това — просто такъв ни е късметът.

Тя се плъзна в прегръдката му и прошепна толкова силно, колкото се осмели:

— Обичам те.

— Знам. — Целуна я по челото, по мокрите бузи, по сухите устни.

— Хайде, лягай, заспивай — подкани я той. — Полумъртва си от умора… Ама че ги говоря и аз — измърмори.

— Нищо подобно. Улучи право в целта.

Фей издърпа синята блуза от черния си панталон и дланите й пробягаха по редичката бели копчета, докато ги разкопчаваше. Разтвори блузата. Докосна набръчкания бял белег, който разсичаше стегнатия й бял корем откъм слабините.

— Заслужаваш да научиш как се озова в това положение — каза тя на Крис. Пръстите й докоснаха белега, пресичащ корема й като самотен път. — Заслужаваш да узнаеш всичко.

Кажи му.

Париж. Кажи, че е било миналата година. И че правиш всичко, както трябва.

Сена, каменните мостове върху набраздената панделка на реката между красивите стени на апартаментите над улици, по които се движат превъзходни хора. Музеи. Улични кафенета. Всички жени са красиви, защото са открили онова единствено нещо във външността си, което смятат за magnifique. Всички мъже са напрегнати от загриженост. Никой не изглежда глупаво, освен някой случаен турист, донесъл огледала в този град на светлини, а не слънчевите си очила. Той не е като милионите щастливци, които посещават този космополитен град, където кръстовете на спасението се издигат над същия каменен замък, който е дом и на хранещите се с плът гаргойли. Покрай улични сергии с латиноамерикански кожени стоки минава елегантно облечена жена с дипломатическо куфарче „Ермес“ и приключва финансов пакет за милиарди евро е отривисти нареждания по мобилния си телефон. Печеливши кина излъчват филми на Франсоа Трюфо и Джон Форд, по-стари от деветдесет процента от зрителите вътре. И макар да можеш да си купиш хероин на площад „Сталинград“, пазар на дребно за многонационални картели и синдикати, парижките дилъри никога не гарантират щастие.

Обаче твоят Париж представлява тесни и разбити павирани улички, тесни жилищни блокове, които нарушават стотици правила, ама на кого му пука, мирис на готвено козе месо, вода, Mon Dieu, човек убиваш за чаша вода, и наистина би могла, защото носиш глок в кобур с дръжката надолу върху плоския си корем под мароканската блуза, черните панталони и ниските обувки, удобни за тичане или за ритане. Никой от хората, с които се разминаваш по тесните тротоари, не поглежда никого, иначе току-виж някой обгорил всички с рентгенов поглед. Носиш кафяви контактни лещи, защото зелените ти очи са издайнически. Слава богу, че не си хубава, затова никой няма да си направи труда да те забележи — с изключение на хората, които мразят забрадката около лицето ти, скрила боядисаната ти коса, която минава за алжирско-френска смесица, за каквато те представят собствените ти думи и паспортът ти.