Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

— Два пъти са две истини, които е най-добре да помниш — предупреди я Фей. — Денят му изобщо няма да бъде хубав. И твоят няма да е по-добър.

— Нито твоят.

— Заедно сме в това.

— Може ли да поседнем, докато заври водата? Изглеждаш почти толкова зле, колкото се чувствам аз.

Фей остави по-възрастната да избере на кой стол в дневната да седне. Самата тя се настани на канапето, откъдето можеше да наблюдава неспокойната служителка от архива, входа на апартамента и онази бяла и все още затворена врата на спалнята.

Жената, достатъчно възрастна, за да й бъде майка, попита:

— Успя ли да поспиш?

— Достатъчно — излъга Фей.

Влажната прошарена руса глава кимна към затворената врата на спалнята.

— Той спа шест часа. А би могъл да спи шест дни.

— Отнася се за всички. Като малка ме учеха, че светът е създаден за шест дни — каза Фей.

— Вярваш ли в такива неща?

— Искам такава надежда. Надежда, постоянство и умението да правиш точно каквото трябва и когато трябва е нашият… твоят… най-добър шанс да успеем в този свят.

— И ти отговаряш за трябва.

Фей кимна.

— Не ми се ще да имам твоята работа.

„Дано нямаш“ — помисли си Фей.

— Познавах една жена ченге… полицайка. Бяхме приятелки няколко години. Работеше предимно като цивилна в полицията на Капитолия — Конгресна полиция, най-вече охрана, една от колко… двайсетината човека със значки като твоята в този град. Понякога излизахме на вечеря. Да пийнем по нещо. Да се видим.

— Коя е тя?

— Вече девет години е госпожа. Шефът й най-накрая се пенсионира и се разведе и двамата се преместиха в Охайо, откъдето е той.

— Продължава ли да ти се обажда и да пита как си?

— Никой не ме пита как съм. — Тъжната усмивка издаваше, че в думите на по-възрастната жена се таи по-дълбока истина. — Виж, уплашена съм, напрегната съм и се опитвам да опозная теб и това положение… Всичко зависи от теб.

— Да, но всъщност е изцяло свързано с него.

— Как така с него? — попита жената, излязла от спалнята.

— Ти сигурно можеш да ми кажеш за този мъж толкова, колкото мога да ти кажа и аз — отговори Фей. И добави неутрално: — Дори повече.

Чайникът засвири.

— Това, което мога да ти кажа, няма да има значение за нещата, които трябва да направиш — рече Мърл, йогийската й грациозност надмогна възрастта и страховете й и й помогна да се изправи от стола, да отиде в кухнята и да изключи котлона под белия чайник.

„Глупости — помисли си Фей, — ти си изградила връзка с него и сега се възползваш от нея. Дано поне част от любенето с него да е било истинско.“

Сигурна беше, че и Кондора се надява на същото, макар да знаеше, каквото знаеха всички те.

Мърл наля врящата вода върху кафето в конуса над стъклената кана.

Когато водата започна да се процежда от смляното кафе, по-възрастната жена сякаш възприе това за сигнал, рязко се завъртя, впери поглед във Фей с нейната бронежилетка и пистолет, и попита:

— Майка ти знае ли с какво се занимаваш?

— Ами твоята? — рече тя.

— Никога не е знаела — въздъхна Мърл. — А сега вече нямам възможност да й кажа. — Примигна и попита: — Колко е смахнат?

— Твърде много — отвърна Фей.

— Или недостатъчно. — Уханието на кафе изпълни апартамента. — Той смята, че всичко това се случва, защото е започнал да губи лудостта, която му е помагала да забравя.

— Може би, но това е разузнавателна тайна, известна единствено на него.

— Или пък някой му е намекнал за тази вероятност — изтъкна Мърл. — А понякога вероятността от онова, което може да се случи, е достатъчен мотив за някого да действа, да нанесе първия удар.

— Пък аз те мислех за кротка библиотекарка — подметна Фей, докато гледаше как жената в кухнята изважда една, две, три чаши от шкафа.

— Гледам много филми — каза Мърл. — И съм работила за филма, озаглавен „Конгрес“.

— Трябва им по-хубав сценарий.

Двете жени се спогледаха и се усмихнаха.

— Като заговорихме за работа — каза Фей. — Какво ще стане с твоята работа?

Мърл погледна практичния часовник на китката си.

— Може да се обадя, че съм болна или… Не.

— Не?

— По-добре да звънна на шефа си — каза по-възрастната жена, оцеляла десетилетия във Вашингтон, окръг Колумбия — и да му кажа, че искам да си запазя болничните, обаче се нуждая от няколко почивни дни. Ще му предложа да ги брои за част от цялата бъркотия с орязването на бюджета, към която са насочили вниманието си момчетата и момичетата от Конгреса. Ако ме пусне в неплатен отпуск за няколко дни, това ще му бъде полезно, когато пристигне заповедта на бюджетния директор, а тя със сигурност ще пристигне, просто чакаме да видим доколко лично ще ни засегнат съкращенията. Ще си припиша заслугата, че съм поела удар в името на екипа, и никой няма да задава въпроси или да ме търси. — Жената сви рамене. — Като че ли някой изобщо би го сторил.