Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Тя вдигна конуса с утайката от кафето от каната, пълна с кафява течност. Напълни две чаши, преди да остави каната с горещото кафе, което като нищо би могла да излее в очите на Фей, и попита:

— Мляко? Захар?

— Черно — отговори тя.

— Чисто — каза Мърл, докато подаваше чашата на тъмничарката си. Отвори хладилника и доля в собствената си чаша мляко от картонена кутия, която остави на плота.

Отпи от кафето, задържа невинната чаша в ръка и каза:

— С какво още мога да ти помогна?

— Значи вече си от нашия екип?

— Ами вие двамата май не ми оставяте друг избор.

— И ни вярваш? Имаш ни доверие?

— Питаш ме защо съм сигурна, че сте такива, за каквито се представяте ли? — сви рамене Мърл. — Как изобщо човек може да знае, че някой е такъв, за какъвто се представя? — Поклати глава. — Заблуждаваме себе си кого виждаме, заблуждаваме се кои сме самите ние.

Тя се усмихна на Фей, но и двете знаеха, че е по-скоро иронично, отколкото весело, и каза:

— Оръжията са върховната реалност. Ти имаш оръжие, аз не. Но дори без пистолетите няма почти никаква вероятност и двамата да сте толкова смахнати, така че вероятно сте точно това, за което се представяте. В по-голямата му част.

— Ще поемеш ли риска? — попита Фей.

— Ще поема каквото мога — отвърна Мърл. — Какво друго мога да сторя?

— Да поговорим, когато дойде и той — кимна Фей към затворената врата на спалнята.

По-възрастната жена с мократа руса коса се усмихна, докато вдигаше чашата си с оцветено от млякото кафе, и преди да отпие, попита:

— Сигурна ли си, че ще дойде?

„Да можех да се скрия под крилете…“

Джон Стюард, „Мечтател“

Затвори очи.

Лежи си в това легло.

Преструвай се, че мястото ти е тук.

Че никой не се опитва да те убие.

Сам, гол, излегнал се по гръб, Кондора усещаше меките чаршафи на разхвърляното легло, където се беше отпуснал, глезените му висяха над пода, който извеждаше от стаята — тази прекрасна стая, ухаеща на море и на мускус, уединена от другите в апартамента, където беше отишла тя, където беше Фей с оръжията и откъдето по зеления коридор се стигаше до асансьора или до стълбите, до улицата в жилищния вашингтонски квартал, а после други улици отвеждаха към Капитолия, Белия дом, комплекс „Зед“ и един дом на покойниците в предградията на Вирджиния с крематориум, бълващ пепел, която никой дори не разпръсваше в градина на знайните мъртви.

Остани в тази огряна от слънцето спалня.

След това двамата бяха голи под завивките, главата й лежеше на възглавницата, а възглавницата беше сърцето му, облак люляков шампоан се носеше от прошарената й руса коса заедно с мускусния аромат на стар парфюм и онова ухание, онова ухание, топлото ухание на море.

— Беше ли, както си го представяше? — попита Мърл.

— По-хубаво. Твърде много се страхувах да не ме застрелят, за да се притеснявам.

— Интересно, и аз се страхувах да не ме застрелят. — Той усети усмивката й, когато тя каза: — Бум!

Леглото се разтърси от тихия им смях.

— От какво друго трябва да се страхувам?

— На първо място в списъка — да не те застрелят. А после — и от всичко останало, докато нещата се нормализират.

— Може би и от това се тревожа. — Той усети как пръстите й се раздвижват на гърдите му. — Може пък да ми е провървяло, че нормалното положение се е променило. Да се тревожа ли за теб? — прошепна тя.

— Да не би да ме застрелят ли?

— Знаеш какво имам предвид.

Той не знаеше, зачуди се.

— Който и да съм, вече е твърде късно да се променя. — Кондора се обърна на една страна, за да вижда Мърл лицето му, макар да знаеше, че надали ще повярва на изражението му: — Обаче не искам ти да пострадаш. По никакъв начин.

Тя откъсна очи от неговите. Устните й нежно целунаха голите му гърди. Попита, без да вдига очи:

— Какво трябва да направя?

— Разбери какво е действителното положение — каза Кондора. — Разбира се, това не означава, че ще можеш да направиш нещо по въпроса, но поне ще имаш шанс да опиташ.

— Искаш да кажеш, че всичко зависи от гледната точка?

— Куршумите не дават пет пари за гледната точка. Интересува ги само къде си застанал.

Матракът се надигна и спусна четири пъти, докато Кондора си поемаше дъх.

— По-добре да ставаме — каза Мърл.

Отдръпна се от него — вихър от дълга прошарена руса коса, заоблена плът и боси стъпала, които целунаха пода. Извърна голия си гръб към него, стегнатите й от йогата бедра се извиха пред очите му, а после ръката й се протегна назад.