Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

— Има много какво да се види.

Кондора можеше да се закълне, че тя се изчерви на меката светлина, докато го питаше:

— Ами твоите бивши?

Проблясъци.

— Които и да са били, те ме докараха дотук. В беда. Беглец.

Тя затвори очи, после пак ги отвори.

— Мога ли да се измъкна от това невредима?

— Ако ни провърви.

— Просто трябва да сключиш най-добрата сделка, нали?

— Ние сме мръвката на нечия трапеза. Не знам дали има сделка.

— Това е Вашингтон. Винаги има сделка, ако разполагаш с влияние.

— Аз и Фей отвън — разполагаме с това, което виждаш.

— В такъв случай може би не знаеш къде да търсиш. Или кой е на твоя страна.

— Освен нея ли? — попита Кондора.

— Май оттам ще започнем.

— Ние ли?

— Не даваш голям избор на жената.

— Защо остана във Вашингтон? — попита той. — Имаш опит, образована си — сигурно си разполагала и с малко влияние благодарение на Дейвид. Би могла да заминеш за… — Кондора примигна. — Винаги ми се е искало да живея в Сан Франциско.

— В Лос Анджелис — каза тя. — Топло е. Няма мъгла. Човек бяга от нещата, които са се объркали в живота му. А в Ел Ей хората съвсем открито се преструват на някой друг-

— Защо не замина?

— Заради годините, през които се разпадаш — отговори тя.

— Знам ги — увери я Кондора.

Мърл му се усмихна.

— Каза ми. Аз може и да не съм бог знае колко умна, обаче действах адски ефективно, докато бях с Дейвид. След това… Депресия. Самосъжаление. Чувствах се глупаво. След като си признаваш подобно нещо, значи си виновен. Инерцията и свестните шефове бяха причината изобщо да получавам заплата. И точно когато излизах от огледалната си клетка, майка ми се разболя от всичко, което открадва последните години от живота на човек. Живееше само на социална издръжка и от онова, което можех да изпращам в Пенсилвания. Посещавах я и тя хленчеше в един старчески дом в провинцията, но само това можех да си позволя. Червено желе и топуркането на плъхове. В ушите ми още отекваше тропотът на пръстта върху ковчега й, когато получих късметлийски рак.

— Няма такова нещо…

— О, има. От него оцеляваш без големи поражения и с неголяма купчина болнични сметки благодарение на здравната осигуровка от службата си, която трябва да запазиш, за да запазиш и осигуровката. Нищо особено, има десетина милиона души като мен. И така — заяви тя точно пред очите му, — ето ме. С всичките си основания. Без чудеса. Без втори шансове. Мъжете не ме забелязват, озъртат се за по-млади жени. Жени, които не са изгубили шанса си да имат бебета. Аз обаче имам работа, която не мразя, живот, който живея. Мой си живот. И до снощи се страхувах единствено от реалния свят.

— И после се появих аз.

— Чук-чук — каза тя.

Шумолене на чаршафи. Той усети как краката й се размърдаха някъде в леглото.

— Да допуснем, че спечелиш — рече Мърл. — После какво?

— Тогава вече няма да съм мишена, по която ще стреля който и да било, както и да било, по каквато и да било причина. Тогава може би животът ми ще се сдобие с нова свобода. В зависимост от онова, което помня.

— И това, което си забравил.

Тя се надигна и седна в леглото. Завивката се свлече в скута й. Мърл се обърна и той видя прошарената й руса коса на гърба на синята фланела. Когато отново застана с лице към него, развиваше капачката на алуминиевата бутилка за вода. Държеше капачката в една ръка, докато пиеше, отдели я от устните си, от вече мокрите си устни, подаде му я и той да пийне.

Той отпи, без да се замисли — подсилена лимонада.

Върна й бутилката. Наблюдава я как отпива отново.

— Сега имаме еднакъв вкус — каза Мърл, докато отново завърташе капачката.

Върна лъскавата метална бутилка върху нощното шкафче и седна с лице към него. Кръстосаните й по йогийски крака бяха почти изцяло извън завивката.

— Ако изгубиш, и аз ще съм прецакана, нали? — попита тя. — Заради теб интересите ни съвпадат. Обаче ако спечелиш и се измъкнеш от тази каша, какво ще стане с мен.

— Тогава ще направя за теб всичко по силите си.

— „Всичко“ е доста голям откуп за първо отвличане.

Той усети как се усмихва заедно с нея и как сърцето му се блъска в гърдите. Усети…

— Наистина ли можеше да дойдеш само при мен? — попита Мърл.

— Да.

— Честно?

— Да, но… Само при теб исках да дойда.

— Никога не съм била единствена за никого.

Дишай. Просто дишай.

Тъмната нощ пред прозореца на спалнята й изсветляваше до сутрешно сивкаво.

Последния път, когато видях това, бях в градината на мъртвите.