Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Мароник рязко се дръпна от куршумите, които ти изстреля в кабинката му в тоалетната.

Кондора не дръпна завесата на душа.

Водата, о, водата, която се изливаше по черепа му, по лицето, по затворените му очи, парата, която отваря синусите му, порите му. Към сифона рукнаха кафеникави вадички. Той намери шишето с шампоана и сапун, използва и двете два-три пъти, изгуби им броя.

Ръцете му пареха, докато се бършеше с меката синя кърпа, навличаше сивото долнище на анцуга — твърде голямо, едва се задържа на тялото му с оръфаната връвчица. Навлече и черната блуза. Lux Et Veritas сочеше към запотеното огледало. Изтри влажната мъгла от стъклото.

Така. Ето те.

— О! — прошепна Кондора.

Четката за зъби, която намери под мивката й, беше червена. Пастата й — ментовосвежа.

Мърл беше седнала на леглото, но се изправи, когато той отвори вратата на банята.

Беше със зелен панталон за йога и широко синьо горнище. Без копчета отпред. Подаде му чашката с хапчетата.

И каза:

— Сложих още едно болкоуспокояващо. Генерично. Продава се свободно. Върши работа.

Подаде му алуминиева бутилка за пиене с развъртяна капачка.

— Приготвям по няколко такива за курсовете си — обясни тя. — С картонени чашки, иначе няма смисъл. Разтварям вътре купешка нискокалорична лимонада с витамин С. Боря се с настинките на групата и това ми помага толкова, колкото и на тях.

Лимонада. Хладна, резлива.

Той глътна хапчетата. Тя взе чашката и вече празната алуминиева бутилка.

— Лягай в половината откъм банята. Настанявай се, сега се връщам.

Тя влезе в банята и затвори вратата.

Чу я да си мие зъбите. Казанчето на тоалетната. Водата в мивката.

После тя излезе, остави вратата на банята отворена и угаси лампата.

Кондора се пъхна под завивките в топлина, която не беше усещал сякаш цяла вечност.

Тя обикаляше около долната част на леглото.

Гледай тавана, вдигни очи, гледай към небето, не към нея.

Леглото потъна, завивките запърхаха. Той усети топлината й вътре, до себе си.

— Забравих — каза Мърл.

Кондора светна лампата от дясната си страна.

Видя как синьото й горнище без копчета се извива през ръба от нейната страна на леглото.

Тя се изправи, остави алуминиевата бутилка върху нощното шкафче, обърна се към него с втора алуминиева бутилка в ръка и се пресегна, наведе се над…

Над мен.

Той лежеше под нея, а синьото й горнище закриваше светлината от лампата на тавана. Виждаше само това синьо горнище. Вярваше в поклащането, в поклащането на гърдите й.

Металното шише тупна шумно на шкафчето до него, за него.

Тя угаси лампата му.

Дръпна се обратно над него…

Няма я, вече я няма, натиск топлина ухание още…

Мърл угаси и своята лампа и потопи тях двамата, стаята, леглото в мрак.

Той я усети как се изпъва под завивката. Беше достатъчно близо, за да се пресегне и да я докосне.

Пропада в болка и мъждене…

Още не! Още не!

— Защо аз? — прошепна Мърл. — Спомена, че не съм влизала в плана ти — каза тя на мъжа, който лежеше до нея. — Каза „лично“. Че си ме… наблюдавал от месеци. За да събереш смелост. Защо мен!

Оставаше му само истината :

— Ти си гравитация, от която не мога да избягам.

Изтерзаното му сърце мъчително туптеше в мрака.

— Как да разбирам това? — попита тя.

— Както можеш — отвърна той. — Както искаш.

Тя прошепна фамилното му име.

— Ти си единственият Вин на уебсайта на служителите в Конгресната библиотека — каза.

— Снимката не е хубава.

Топло, тук долу е толкова топло.

Мърл отново произнесе думата:

— Вин. — Сетне прошепна: — Кондор.

Вихреща се топла тъмнина, която…

„Животът ти съсипан е, казваш. “

Ричард Хюго, „Нюанси на сивото във Филипсбърг“

Какво сторих ?

Фей лежеше на черното канапе в нечий чужд тъмен апартамент. Лежеше напълно неподвижно, сякаш така щеше да спре времето, сякаш неподвижността й можеше да заличи последните два дни.

Лежи неподвижно и недей, НЕДЕЙ да трепваш, да мръдваш, да повръщаш или да плачеш.

Или да плачеш.

Върху кухненския плот тихо стоеше водна чаша. Шпионката на вратата беше око от разкривена светлина над стола, избутан до онзи заключен портал, за да й осигури секунда, може би две, за да не бъде убита, да не бъде застреляна, докато се опитва да се надигне от черното кожено канапе от мрак.

Спечелилият „Пулицър“ Дейвид Уд по-късно през годината ще съобщи, че най-разпространената травма на американските войници веднага след бойни действия в Ирак и Афганистан на простичък английски се превежда като „дълбока печал“.