Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

— Ще бъда такъв, какъвто ти трябвам.

— А защо не „какъвто искам“?

— Това не мога да ти обещая.

— Че кой може — намръщи се тя.

Взе от ръката му чашката с хапчетата.

— Напрегнат си — каза му тя. — Сигурно боли.

— Тази болка никога не можеш да премахнеш.

— Може би, но можеш да я изтласкаш назад, да си отдъхнеш малко. Колкото и да не ти харесва, сега това е най-добрият избор. Можеш направо да се строполиш на леглото, или пък ако имаш достатъчно сили, си вземи душ… препоръчвам ти го, човече. После хапчетата и си лягаш. Леглото е само за спане. — Сините й очи горят. — Нямаш пистолет.

— Не бих могъл да го използвам така. Не бих.

Кимна, съгласи се с него, за да убеди и себе си.

— Съблечи си ризата — подкани го.

И той я послуша.

Подаде й синята измачкана дреха.

Тя я метна на стол до вратата, до затворената бяла врата.

Той не искаше да научава какво иска тя.

Събу обувките си.

Свали черните си джинси.

Тя ги протегна далеч от себе си. Усети тежестта на онова, с което бяха пълни джобовете му, на пълнителите в техните торбички на колана му. Метна черните джинси на един стол.

— С какво си облечен? — попита го, вперила поглед в появилата се негова втора кожа.

— Термобельо — отговори той. — Не знаех колко студено ще бъде навън.

Като на забавен каданс тя се приближи до кафявия кош в далечния ъгъл на стаята. Цялата се раздвижваше, когато нещо в нея се промени. Прошарената й руса коса се стелеше на плавни вълни по раменете й, по силния й гръб. Ръцете й се движеха с плавна целеустременост. Заоблените й бедра, стегнати за жена на която и да е възраст в сините джинси, се поклащаха на всяка стъпка, после той ги видя как се издуват, когато тя се наведе и започна да вади неща от картонения кашон.

Донесе му скъсано черно горнище и тънко долнище на анцуг.

— Ето — подаде му ги.

Можеше да ти ги подхвърли, но предпочете да ти ги подаде.

— Хората от групата над петдесет години, на които преподавам, все си забравят уреди, дрехи, книги, вода. Пера дрехите и нося в залата кашона със забравени вещи, но ако никой не ги потърси… През няколко седмици ги взема някоя благотворителна организация.

Той вдигна черното спортно горнище и прочете логото: Lux Et Veritas. Каквото и да означаваше това, невъобразимо по-важно беше какво друго прочете той, изписано със златно на черен фон.

— Монтана — изрече. — Откъде знаеш?

— Това е просто горнище, което намерих — поклати глава тя. — Не е послание от космоса. Не е клонг. Защо? Ти оттам ли си? От Монтана?

— Там открих, че съм аз.

— Ти си шпионин — каза тя. — Убиец. Не си поет.

— Да.

— Върви да си вземеш душ. На полицата има синя кърпа. Надали използваш балсам за коса, но в едно от шишетата има шампоан. А на рафта под мивката ще намериш неразопакована четка за зъби — в големите кутии са по пет.

— Нося си моя. Струва ми се. Там — посочи той към затворената бяла врата.

— Ние сме тук, не се връщай назад, иначе никога няма да те отведем там, закъдето си се запътил.

Тя му посочи банята.

Там вътре рухваш, притискаш гръб към вратата, чорапите ти се вкопчват в малките бели плочки, затваряш очи, нея я няма, не може да те види, можеш да се отпуснеш, можеш да се отпуснеш.

Както вдишването преминава в издишване, така и съзнанието му се носи на талази между яснотата и объркването. Нещата, които му помогнаха да остане в съзнание в яркоосветената баня, бяха уханието на мястото, боровият аромат на чистота, ванилията на подмладяването, влажният метал и порцелановата твърдост на тук , на сега , на нещо истинско.

Почти му беше непосилно да се пребори с горнището на термобельото. Вдигна го до гърдите си и подпъхна и двете си ръце отдолу, докато вдигаше блузата над лицето си — заседна! Олюля се в банята, удари десния си пищял в тоалетната, почувства, че се задушава с кръстосани ръце, впримчени в прилепналата…

Махна го, освободи лицето си, пусна блузата на пода и погледна надолу към нея, ликувайки заради дребната си победа.

Вземи каквото можеш.

Съблече и дългите панталони на долнището, смъкна и тях, и чорапите. По-скоро се стовари, отколкото седна на тоалетната, свърши си работата, без да допусне очите му да се затворят.

След това се озова под душа, горещата вода се изливаше върху него и той се протегна да дръпне пластмасовата завеса на душа…

„Психо“, филм на Алфред Хичкок, Джанет Лий се крие зад завеса за баня, не вижда Антъни Пъркинс, който влиза в банята й с касапски нож.