Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

— Изглеждаш по-добре отпреди — осведоми го.

— По-добре отпреди не е много — вдигна рамене той. — Шест часа сън в истинско легло.

Какво трябва да направиш ?

Върна се в леглото. Под завивката. Обърна се надясно. С лице към нея.

Тя се беше облегнала на две възглавници, лежеше обърната на лявата си страна, с лице към него. Раменете й под синята блуза се подаваха изпод завивката.

— Сигурно това е последната нощ, когато спя добре — каза тя. — Днес тази твоя история може да ме убие.

— Днес винаги може да ни убие.

Тя тръсна глава, за да отметне дълги кичури коса от лицето си.

— Страх ли те е?

— О, да.

— От смъртта?

— Разбира се, но… повече ме е страх ти да не умреш. И да не би да не направя както трябва каквото мога.

— Как се получава засега това да правиш каквото трябва ?

— Явно не толкова добре, след като се озовах тук… Искам да кажа, след като те поставих в това положение.

— Забелязах — усмихна се мрачно. — Но поемам част от вината.

— Защо вина?

— За това, което можех и трябваше, за да не се озова тук. А където беше редно.

— И къде е това?

— Не да съм затънал във всичко това сам, да чакам бедата да похлопа на вратата.

— Защо си сам?

Вперила бе поглед в него.

— Това беше едно от нещата, които не можех да си обясня, докато…

— Докато ме преследваше.

— Не беше злонамерено, но… Добре де, влязох в служебното ти досие. Оказа се, че си САМА. Че нямаш деца. Не си омъжена, вдовица или разведена. Не разбирам защо.

— Какво защо?

— Страхотна жена…

Тя се засмя.

— …като теб не бива да е сама.

— Познавам десетина жени на моята възраст и по-млади, които са по-умни, по-изискани, много по-красиви и повярвай ми, много, ама много по-мили, обаче ги съпровожда само собствената им сянка. Като мен.

— Но защо ти?

— Искаш да узнаеш. — Не беше въпрос.

— Искаш да ми кажеш. — Не беше въпрос.

— Може би не искам да разваля представата ти за мен — каза тя. — Рисковано е.

— Искам да те видя каквато си в действителност.

— Ти в действителност си луд.

Устните му се разтеглиха в лека усмивка.

— Аз съм член на клуба на зарязаните жени — изрече Мърл. — Искаш ли да ти кажа от кого?

Кондора вдигна рамене:

— Ако го няма вече, на кого му пука?

— Важно е за историята.

Той се досети.

— Имаш предвид — какво представлява той.

— О, той е задник, но е точно за този град. Бях на двайсет и четири, съвсем не толкова умна, колкото си мислех. Родена съм, когато е избран Джон Ф. Кенеди, и мислех, че това е някаква… магия. Пристигнах тук през 1984 година, по време на управлението на Рейгън, и всичко щеше да е както трябва, Америка за всички. Той беше републикански конгресмен, първи мандат, избран през един щат от нашия. Достатъчно млад, за да е готин, достатъчно възрастен, за да се чувства по-значим от мен. Познавах избирателния му район, договорих си стаж с моя сенатор, за да работя за… за Дейвид.

Каза на Кондора… каза на Вин… фамилното име на мъжа.

То не говореше почти нищо на Кондора, на Вин — поредното красиво лице по телевизията.

— Баща му беше средно богат, от онези по кънтриклубовете. Дейвид беше овладял привидната непосредственост, посмачканото лустро на „Бръшляновата лига“. Знаеше къде да застане, за да го огрее. Страхотна коса. Умееше да те накара да се почувстваш така, все едно говори само на теб в препълнената зала. В колежа надул корема на някаква принцеса от родния си град. Нейните родители също имали пари, затова вдигнали пищна бяла сватба, слели капитали, дете, едра риба в малко градче, обаче той… Той нямаше шпионска война, операция, мисия или каквото там е онова, в което ти си се забъркал. Имаше само големи идеали. Или поне аз така си въобразявах. Никой не умее да се възползва от един миг на трибуната по-добре от Дейвид, независимо дали говори по телевизията, или от съседната възглавница.

Бузата на Вин пламна върху възглавницата му.

— Беше поел на кръстоносен поход, затова не можеше да напусне жена си. Разводът би провалил избирането му. Не можеше да застраши възможността да служи на страната си. Как се осмелявам да съм такава егоистка! Последва първата надпревара за Сената. Втората надпревара за Сената, която щеше да го изстреля нагоре, за да направи онова, което наистина трябва да се направи, макар че тогава вече се чудех какво точно ще рече това. Обаче останах… Дааа, не ми го казвай: подходящ имидж. Пред камерата той беше против развода, против абортите, макар че не му мигна окото, когато се наложи да плати в брой за… — Тя отмести поглед. — Ходех сама на кино, за да не чакам до телефона или до часовника. Беше подбрал прекрасно момента — продължи тя. — Най-сетне признах пред себе си, че той е като повечето, които идват тук, за да бъдат, не толкова да правят, че той просто следва големите пари, светлината на прожекторите и правилните хора. Обаче заради нас бях готова да му дам още един шанс, един… Един ден. И толкова стига, за да сложиш край на тринайсет години. Един разговор на скапан подземен паркинг, където никой няма да види, ако направя сцена. Случват се такива работи. И между другото, за мен щяло да е най-добре да напусна екипа му в Сената, изобщо да напусна Конгреса, а аз не бях работила нищо друго. Обичаш филмите, нали ? Беше ми намерил работа в архива на Конгресната библиотека. Където щях да получа пенсия. Докато той брани работата ми на масата на бюджетната комисия. Представи го като благороден жест. Два месеца по-късно изведнъж стана възможно да се разведе. Броени седмици след това се ожени за разведена жена. Оказа се, че спят заедно много преди първата съпруга или аз да изчезнем. Първият съпруг на кучката беше интернет гений от наетите по договор за отбраната на летище „Дълес“, който смяташе, че наградата за тежкия му труд е кльощав модел девет години по-млад от мен. Тя си тръгна с милионите му и се превърна в кралицата на вече белокосия Сенатор, на когото посветих младостта си. — Мърл въздъхна: — Още ли смяташ, че си струва да ме гледа човек?