Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

— Виноват. Поне в личен смисъл.

— Това лично ли е? — отмести тя поглед към Фей. — Е, какво искате от мен?

„Вече го получихме, влязохме — каза си Фей. — Трябва само да продължим да контролираме положението .“

— Ще ми направите ли услуга, госпожо Мардиджиън? Седнете на канапето.

Жената беше със златист пуловер и тъмносини джинси. Боса. Настани се на канапето, Фей забеляза как жената се застави да се успокои, да се облегне назад, а не да седи изправена на ръба на черното си кожено канапе и да се държи така, сякаш всичко е наред.

Фей последва примера на Кондора:

— Благодаря. Нещо против да ви казвам Мърл?

— Имате правомощия да правите много повече, независимо дали имам против.

Кондора се настани на един от двата въртящи се стола от другата страна на стъклената ниска масичка срещу Мърл.

Добре, помисли си Фей и зае най-близкия до вратата стол. Сигурно щеше да сграбчи Мърл, ако се опита да избяга, и несъмнено щеше да я улови, преди тя да се справи с резетата и веригата.

— Кон… Вин ще ви прави компания, докато аз следвам процедурата. Ще огледам набързо апартамента ви, за да се уверя, че сме сами. Че сме в безопасност.

— Тази безопасност върви ли със съдебна заповед?

— Не се тревожете за това — отвърна Фей.

Огледа кухнята — не се виждаха ножове, на стената имаше стационарен телефон.

От прозорците на петия етаж се виждаше нощта — боже, беше само десет часът! Мърл имаше балконче, достатъчно голямо, за да застанеш на него. Или да скочиш. Екип за мокри поръчки би могъл да се спусне от покрива и с откос от автомати да проникне през стъклените прозорци.

Фей отиде в спалнята, когато Мърл попита Кондора:

— Какво знаеш за мен ?

Фей остави бялата врата на спалнята отворена, за да чуе отговора:

— Недостатъчно.

В спалнята. Прозорци и още едно самоубийствено малко балконче. Голямо двойно легло. Тоалетки. В дрешника висяха дрехи, а на пода имаше десетина чифта обувки — спретнати чифтове, които чакаха някой да ги поиска.

Гласовете продължиха да долитат, докато Фей тихичко отваряше чекмеджетата на бюрото.

— Какво искаш от мен ? — попита отново Мърл.

— Сложно е — отговори той.

Бельо, спортни трика, пуловери. Джинси, фланелки като за йога и панталони. Нямаше оръжие.

— „ Сложно“ не е желаният отговор.

Да почакаме, докато Фей…

Значи тя ти е шеф? Към кого да насоча вниманието си?

Снимки в рамки върху бюрата в спалнята: майка, баща. Типична за средната класа къща някъде отвъд околовръстното. Момиченце от 60-те години, което скача на въже. Близо трийсетгодишната Мърл, енергична и сияеща, слиза по стълбите на Капитолия. Направена с мобилен телефон снимка как тя се разтяга в йога поза, а групата я гледа.

— Насочи вниманието си към нещо, което си струва.

— А кой решава кое си струва? Ти ли?

Нямаше сватбена снимка. Нямаше снимки на деца. Нямаше снимки на мъже. Нито на жени. Нито групови снимки от служебно парти. Нямаше снимки на деца на приятели, на племенници и племеннички.

Над нощното шкафче с кабърчета бяха забодени пощенски картички, а върху него беше включен да се зарежда мобилен телефон редом до втори стационарен апарат. Площад в някакъв италиански град. Театралният квартал в Лондон нощем. Водоливниците на „Нотр Дам“ в Париж.

Белегът на корема на Фей пламна, когато тя видя пощенската картичка от Париж. Обучената американска шпионка повдигна ръбчето на парижката картичка, после и всяка от другите: отзад нямаше марки, не пишеше нищо, дори адреса на Мърл. Сама ли беше ходила там и си беше купила картичките?

— Моля те, довери ни се.

— Боже, за пръв път го чувам.

Върху нощното шкафче с двата телефона имаше и две книги — „Красиви руини“ от Джес Уолтър, и някоя си Мейли Мелой беше написала „И двата начина са единственото, което искам“. В долното чекмедже на нощното шкафче дрънчаха всякакви тубички и шишенца, овлажнители, масло, обогатено с витамин С. Бурканчета с лекарства за главоболие, сънотворни без рецепта.

— Няма значение дали ви имам доверие.

— За мен има.

Фей намери под леглото бяла картонена кутия от магазин за рокли.

Издърпа кутията — оказа се пълна със снимки, писма, меню от отдавна несъществуващо кафене.

Затвори капака на този саркофаг със спомени и го избута обратно под леглото.

Под възглавниците не откри нищо.

— Какво се е случило с лицето ти? Изглежда… размазано.