Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Бам! Предната гума на Фей блъсна летящата врата към салона на ресторанта — продълговато помещение с маси с бели покривки под окачени на стената компютърни монитори, излъчващи Фейсбук и Ю Тюб, примесени с клипчета с изключен звук от стари телевизионни предавания, кацането на Луната, президентски обръщения, филми като „Казабланка“, „Блейд Рънър“ и „Д-р Стрейнджлав“.

Келнер отскочи от пътя на Фей и падна върху масата на двама разведени съпрузи.

Чинии се посипаха и се натрошиха. Писъци на хора, изгорени с чай. Зад гърба си Фей чу как велосипедът на Кондора връхлита в салона на ресторанта.

Келнер и клиент се наведоха да сграбчат обезумялата жена с велосипеда.

— Полиция! — замери Фей двамата граждани с хакнатия си през джипиеса мобилен телефон. — Отвори проклетата врата, отиваме в болницата! — кресна Фей на сервитьорката с бяла блузка и черна кожена пола с надеждата думата „болница“ да предизвика отварянето на някакъв изход.

Е, свърши работа — входната врата се отвори.

Фей се стрелна през нея, закова се на място пред ресторанта, озърна се назад за…

Съборени маси, натрошено стъкло, писъци… Не го докосвайте, болен е!

Кондора избута колелото си през предния вход на ресторанта, възседна го и извика:

— Един ни преследва на крак!

Отдалечиха се от „Нирвана“, въртяха педалите още две пресечки, лъкатушиха, шмугнаха се в една странична уличка.

Фей чу как колелото на Кондора поднесе и спря. Обърна се тъкмо навреме, за да го види как й маха с ръка, привежда се, диша хрипливо, изтощен.

Двамата велосипедисти се олюляха в пресечката с контейнерите за смет зад къщите, в които живееха американски граждани. Близо до Фей портата на олющена дървена ограда, висока до рамото й, висеше строшена в рамката си. Тя скочи от колелото си, мина през портата…

Нечий заден двор. Постройката, възникнала като скромна къща на човек от средната класа през 50-те години, сега, шейсетина години по-късно, вероятно струваше повече пари, отколкото тя и всички останали на тази пресечка са стрували като нови. Над задната врата светеше лампичка, а през прозорците Фей забеляза да свети още една лампа някъде на първия етаж във вътрешността. На втория етаж беше тъмно. Нищо не говореше, че в къщата има някой.

Фей пусна колелото си на моравата, върна се в пресечката, вкара Кондора и велосипеда му в задния двор и ги остави върху тревата.

Още мъкна раничката!

Фей пусна и раницата на моравата.

Загледа се към облечената с найлоново яке грамада, просната пред нея.

В тревата близо до Кондора видя змията на градински маркуч. Разви пръскачката, отиде до кранчето и го пусна. От маркуча в ръката й рукна хладна вода.

Фей се напи жадно с вода от маркуча. Наплиска и лицето си.

Водата се стичаше от маркуча, когато тя пое с тежка стъпка към мъжа, проснат по гръб на тревата. Пръсна в лицето му.

— Ставай! Още е рано да умираш!

Давейки се, задъхан и смазан от изтощение… Кондора се надигна и седна на тревата.

Тя дръпна маркуча от него.

— Твърде стар съм за тези щуротии — каза той.

— Щуротиите не дават и пет пари на колко години си.

Можеха да се виждат на слабата светлина от околните къщи и от уличните лампи.

— Колко грим е останал по лицето ми? — попита той.

— Някакво отвратително петно.

— Избърши всичко.

Докато тя го триеше, той вдигна и ръцете си, за да почисти и тях.

— Достатъчно — каза Фей.

Той се оттласна и с мъка се изправи.

И той като нея се напи жадно с вода.

Тя изключи маркуча.

Върна се при него, докато той сваляше кафеникавото найлоново яке и бебешкото кенгуру. От торбата се появи черно кожено яке, по-сухо от джинсите и синята му риза.

Пистолетът му беше в кобура от дясната му страна, амунициите — от лявата.

Кондора провери шишенцата с хапчетата си и промърмори, че май всички са там.

Погледна я.

— Кого убихме току-що! — прошепна Фей.

— Кой се опитва да убие нас? — отговори с въпрос Кондора.

— Сега ли? — попита тя. — Всички.

„…както правя винаги…“

Уорън Зевон, „Адвокати, оръжие и пари“

Такси, ти си на задната седалка на жълто такси.

Мирише на прегоряло кафе, на амоняк и боров ароматизатор и на потта на пътниците.

Твоята пот.

Хладен ветрец откъм прозореца на шофьора облива лепкавото ти лице.

Гледаш през прозореца.

По осветената нощна улица се плъзгат сюрреалистични образи. Тротоари. Магазини. Любители на баровете, поели забързано към своите неонови катедрали. Прозорецът улавя размазаното ти отражение — седиш до човек, когото почти не познаваш. Стъклото вибрира заради туптенето на сърцето ти.