Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Маймуната се завъртя и с подобен на полумесец ритник стовари обувката си в протегнатата ръка с пистолета на Фей — оръжието изтрака по плочките.

Ритникът полумесец обаче вървеше ръка за ръка с ускорен пулс, налагаше нуждата от пространство, за да може Човекът маймуна да се успокои, да си възвърне равновесието, да се възстанови… и едва тогава щеше да може да нападне отново.

Сребристи нишки нахлуват към перона на спирката на метрото.

Времето забавя ход, ако оцелееш след достатъчно битки, боксови срещи или схватки по бойни изкуства. Лекарите твърдят, че става въпрос просто за релаксация или за потискане на страховите инстинкти, а сепването ти позволява да осъзнаеш, да асимилираш и да реагираш на ускорения приток на данни, излъчвани от човека пред теб, който се опитва да ти отсече главата. Науката облагодетелства опитните, които владеят основните удари, прикриването, парирането, които притежават силата, бързината и издръжливостта. От мига, в който Човекът маймуна я докосна, Фей знаеше, че ще й трябва нещо повече от наука, за да оцелее на онзи перон. Докато вдигаше гарда, тя се помоли за спасението на поезията, за истинското майсторство.

Изстреля светкавичен ритник, предимно уловка, и Човекът маймуна не се хвана, дръпна се назад, за да подмами нападението й още по-надалеч, после се метна напред, за да пробие гарда й с един от своите дълги и мощни юмручни удари, обаче тя се извъртя настрани, промени ъгъла на нападението си и го връхлетя с комбинация от три юмручни удара и един ритник…

ВРАТИТЕ СЕ ОТВАРЯТ!

Усети как се премята над Човека маймуна, айкидо или джудо, на кого му пука, докато той притисна главата й надолу към червените плочки, обаче Фей се извъртя, шмугна се, сви се и се приземи на краката си. Шокирана и все още в ръцете му, контраударът й към ръката му само донякъде свърши работа и тя тупна на дупето си. Онзи се люшна заднишком, възвърна равновесието си…

ДУМ!

Човекът маймуна отскочи назад към влака на метрото зад него.

Фей видя как осветен отзад от сребристата змия с грейнали в жълто прозорци, Човекът маймуна се олюлява, вдигнал ръка към гърдите си — нямаше кръв, — видя и късо подстриганата му мръсна руса коса и рунтава брадичка — типовете от спецотдела винаги са с бради за всеки случай, — представи си го на мушка, облечен със синьото изкуствено сако на Вътрешна сигурност, как твърди, че следва протокола.

ДУМ!

Кондора, проснат върху червените плочки, стреля отново с четирийсет и петкалибровия си пистолет, създаден да възпира фанатизирани мюсюлмански бойци, втурнали се с викове и мечове да нападат американските войници.

Човекът маймуна се завъртя назад, улучен от куршум в бронебойната си жилетка…

Политна през отворената врата на влака на метрото и се строполи върху оранжевия килим.

ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ!

ДУМ! Кондора стреля за трети път с 45-калибровия си пистолет през затворената метална врата на влака надолу към краката на падналия на пода мъж.

И този влак отлетя с грохот от спирката.

Мъж и жена, проснати върху червените плочки на перон в метрото.

Фей първа се изправи. Извади втория си пистолет, огледа горния перон… Няма видима заплаха!.. и бързо се приближи към Кондора да му помогне да се изправи.

— Дано последният ти изстрел да му е отворил нова дупка на задника — подметна тя.

— Асансьора — задъхано каза Кондора.

Тя видя, че вратата се е затворила, и натисна копчето.

Оранжевата врата се плъзна и се отвори.

— Понякога можеш да избереш единствено в кой капан да влезеш — отбеляза Кондора.

Фей му помогна да влезе в клетката.

Натисна копчето с надпис „Улица“.

Насочи пистолета към изхода на клетката, докато голямата сивкава пещера не изчезна зад плъзгащите се врати, оранжеви отвън, но тук вътре, в клетката — мътни сивкави огледала, в които се виждаше налудничавото отражение на Фей, задъханата чудатост на Кондора.

Тласък и асансьорът ги понесе нагоре.

— Горе на ескалаторите ще има най-малко още един — каза тя, отпуснала пистолет до тялото си. Сърцето й блъскаше като лудо под бронебойната жилетка.

— Според теб никой ли не е повикал кавалерията? — попита Кондора.

— Чия кавалерия? — промърмори Фей.

Тласък. Подскок. Спряха.

Фей застана от едната страна на вратата на асансьора.

Кондора — от другата.

На втората среща в хладната синя вашингтонска нощ Хедър и Маркъс, проницателни като всички останали двайсет и четири годишни, стояха на улицата близо до спирката на метрото, до асансьора, който е на двайсетина метра от ескалаторите — идеално място за вашингтонската екологична програма „Сподели велосипед“, със стойки за велосипеди и оранжеви колела, които можеш да наемеш и после да върнеш, идея на Маркъс, която Хедър се надяваше той да не е заимствал от някое списание или от сайт със съвети за „идеалната среща“; срещнаха се до стойката за велосипеди по средата между новите си служби в центъра на града, с работни дрехи, но какво толкова, млади са и са в достатъчно добра форма, за да не се изпотят, докато стигнат до брега на Потомак, тя му позволи да й купи сандвич с риба от едно ресторантче-кораб, привързано за дървен пристан, седнаха на пейките и гледаха как закотвените яхти се поклащат в широката сива река, докато слънцето залязва и чайките пищят, а Маркъс попиваше всичко, което Хедър бърбореше, и подметна само едно-две не толкова умни неща, после се върнаха с колелата близо до мястото, където живееше тя, и сега стояха там, смутени, всеки се опитваше да отгатне какво ще направи другият, защото макар това да е само втората им среща… е, сещате се… само дето нямат много общо помежду си, въпреки че се харесват, затова вместо да заключат велосипедите за стоманената стойка, те протакат и наблюдават как се случва нещо странно в горния край на ескалаторите, където двайсетина човека стоят и обсъждат дали да слязат долу, какво е онова в основата на ескалаторите и видяхте ли онези проблясъци, чухте ли изстрелите, хората вадят мобилните си, снимат, обаче Хедър и Маркъс не виждат нищо, оглеждат само онзи превъзбуден тип с тренчкота до ескалаторите и…