Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Кондора и Фей се запрепъваха през уличките към един супермаркет 7-11 и си отдъхнаха, когато тя спря такси, залутало се далеч от дома.

Кондора излъга шофьора къде отиват.

Шофьора излъга за най-краткия път дотам.

Минаха през Джорджтаун.

Жълтото такси се носеше през този квартал с бутици, барове и ресторанти, с магазини за дрехи на известни марки точно като в повечето молове у дома, тротоари, където обаянието не е толкова важно, колкото парите в брой. Къщи далеч от административните улици, продавани за милиони, в които все още живееха белокосите оцелели, избрали Джорджтаун за рицарската слава на Джон Ф. Кенеди, но улиците вече бяха завладени от франчайзи със заводи в Хонконг и Ханой.

Шофьорът наду радиото — силна музика, която не беше родом от САЩ.

Кондора гледаше през прозореца на таксито.

Видя гос червено цвете в ръка сред невиждащи минувачи по тротоара.

— Човекът с розата — прошепна Кондора.

— Моля? — стрелна Фей очи от тротоар към тротоар, от едното странично огледало към другото, после към огледалото за обратно виждане и предното стъкло.

— Президент беше Джими Картър. Хора от Близкия изток обикаляха ресторантите в Джорджтаун и продаваха роза за долар по масите. Бяха шпиони. Момчета на тайната иранска полиция САВАК, които работеха за шаха, издирваха дисиденти, изгнаници, съюзници.

— Много преди моето време — отбеляза Фей. — Аз съм бебе от времето на Рейгън.

— Тогава чии са сега тези с розите?

— Ти ми кажи.

Таксито трополеше по тъмните улици на жилищните квартали. Главни улици с жилищни блокове от двете страни. Градски къщи и тесни домове на ветерани по страничните пресечки.

Подминаха истинското си местоназначение с две пресечки.

Кондора и Фей наблюдаваха паркираните до тротоари автомобили. Озъртаха се за микробуси. За силуети в храстите, стаили се по пресечките или на стълбищата към мазетата. Търсеха с поглед охранителни камери. Оглеждаха покривите за фигури на фона на тъмното небе.

Шофьорът спря на кръстовището, както беше помолил Кондора.

— Сигурни ли сте, че това е мястото?

— Разбира се — отвърна възрастният мъж с черното кожено яке, докато жената, която можеше да му бъде дъщеря, плащаха надутата цена. — Тя е отраснала тук.

— Струва ми се познато. — Истината и лъжата се преплитаха в тази жена, която преметна раницата си на гръб, докато шофьорът се колебаеше и така превърна рестото от преувеличената цена в бакшиш.

Кондора и Фей изпратиха с поглед таксито, което изчезна в нощта.

Отдръпнаха се встрани от светлия конус на уличната лампа на ъгъла.

Фей огледа околния мрак.

— Сигурен ли си, че трябва да дойдем тук?

— Всичко, свързано с теб, ще бъде на прицел — отговори той. — Ти ми каза, че това изобщо не е част от инструкциите за ловците на глави на Сами.

— Мислиш ли, че е правилният ход?

— Това е единственият ми ход — увери я той. — Не ме питай нищо повече. Или измисли нещо по-добро, при това бързо. Мъртъв съм.

— Още не. Не и докато зависи от мен.

После тя го остави да я заведе на място, което посещаваше за пръв път, което беше сънувал и на което вече изпитваше усещането за дежа вю.

— Нищо не е каквото беше някога — промърмори той, докато крачеха в тъмното.

Долови тревогата в гласа й, когато тя каза:

— Съсредоточи се над тук и сега.

Жилищният квартал миришеше на храсти, на трева, на тротоари, мокри от дъжда, изсипал се предната нощ. От двете страни на булевардите растяха току-що разпъпили се дървета, разперили своите клони като мрежа над главите на Фей и Кондора.

От отворен прозорец долетя телевизионна глъчка, докато някой обикаляше каналите с дистанционното — смях от ситком, сирени от криминален филм, диалог на измислени герои, на които зрителите вярват.

Към тях по улицата приближаваше — жена с жълт дъждобран, която мърмореше окуражително на помиярчето, което е спасила отнякъде и което лудуваше на края на каишката си: .„Хайде де, можеш, можеш да го направиш.“

От жилищната сграда в съседство на тяхната цел излезе гладко обръснат мъж, който вдигаше ципа на коженото си яке — кафяво, не черно като на Кондора. Не забеляза, че двамата забавиха ход, докато той не потегли с автомобил с подобни на червени очи задни фарове.

— Сигурен ли си, че това е адресът? — попита Фей, когато застанаха пред стъклената врата на фоайето на седеметажната жилищна сграда, построена по време на Корейската война. Не видяха никого нито във фоайето, нито да чака пред асансьорите.