Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Кондора посочи табелката до звънеца на апартамент 513:

М. Мардиджиън

И понеже никога не се знае, Фей дръпна остъклената входна врата — заключено.

Потупа звънеца с надпис „М. Мардиджиън“.

— Ако го натиснем и получим отказ, ще бъдем прецакани.

Озърнаха се назад към нощната улица.

— Не може да стоим тук на показ и да чакаме шанс да се промъкнем покрай някого вътре — каза тя.

Кондора плъзна палци по двете колонки със звънци за седмия етаж.

Вратата избръмча и едновременно с това по интеркома се разнесе мъжки глас:

— Дааа?

Фей отвори тежката стъклена врата и каза пред микрофона:

— Благодаря, но и бездруго тъкмо си намерих ключа.

Кондора и Фей се шмугнаха във фоайето.

— Все си мисля, че хората би трябвало вече да са научили шпионските номера — каза Фей.

— Ако бяха, щяхме още да стърчим навън на студа.

Сребристата стоманена врата на асансьора се плъзна и се отвори.

Той се поколеба. Усети, че и тя се колебае, но после го подкани:

— Хайде, няма къде другаде да отидем, да се качваме.

Влязоха в асансьора и натиснаха копчето за петия етаж.

Стоманените врати се затвориха. Сребристата клетка се издигна към небето.

Дано да се получи, трябва да се получи и никой няма да пострада, всичко ще бъде наред.

Фей го наблюдаваше скептично.

Инерцията изпълни черепите им, когато асансьорът спря. Сребристите врати се отвориха.

Светлозелен коридор. Черни врати, месингови номера на жилищата над шпионките. Тъмнозелен мокет, който отдавна трябваше да бъде сменен, ако се съди по миризмата му.

Апартамент 513. На вратата нямаше табелка, нямаше никаква украса, нищо, което да отличава вратата от другите входове за жилищата на непознати хора в дългия зелен коридор. Кръглата пластмасова шпионка се взираше към тях — прозрачно циклопско око под месинговите цифри.

Тук искам да бъда никога не съм го искал не бива да имам това дежа вю.

Поезия. Клонг.

— Постарай се да изглеждаш просто като жена.

Обърна се към черната врата.

Вдигна юмрук…

Потропа.

„Оцеляването е дисциплина…“

Наръчник на американските морски пехотинци

Пусни ни да влезем.

Фей гледаше как черната врата се отваря и се отделя от плесенясалата зелена стена. Усмихна се, докато скришом се отдръпваше, готова да нападне или да извади оръжието си и да стреля, или… Или.

Пусни ни да влезем !

Обаче жената, която отвори вратата, просто стоеше там… препречила входа.

М. Мардиджиън.

Изглежда по-млада от петдесет и три. Не е зловещо, че Кондора е изровил данните й, и ти си го правила. Косата на М. Мардиджиън е прошарена, с руси кичури и се накъдря под лопатките й за разлика от повечето жени във Вашингтон. Изглежда като инструкторка по йога на непълен работен ден, каквато е според Кондора — плавна, фина, но здрава, силна. Лицето й е приятно ъгловато, с едър нос, плътни устни без червило. Очите й са леко раздалечени. Оставя двамата посетители, застанали в коридора й, да се премятат в синия поглед на леко присвитите й очи.

— О! — привидно безучастно възкликна тя. — Човек никога не знае кой ще почука на вратата му.

Фей усети тревожната сила, която жената и Кондора излъчваха в празния коридор.

Усещаше как шпионките на другите апартаменти се взират към тях.

ПУСНИ НИ ДА ВЛЕЗЕМ!

Инструкторката по йога огледа Фей, после сините й очи се спряха върху Кондора и бръчка разсече челото й, когато тя каза:

— Появяваш се тук с дъщеря си?

— Не сме чак такива късметлии — отговори той.

— Кои „ние“?

Фей показа един от трите си документа за самоличност.

— Вътрешна сигурност. Да влезем, госпожо Мардиджиън. Няма да ви създаваме неприятности.

— След като сте тук, ясно е, че това не е съвсем вярно.

Кондора попита блондинката с прошарена коса, препречила вратата:

— Може ли да ти казвам Мърл?

Тя впери поглед в него.

— В службата се говори, че си някакъв шпионин — каза тя.

Нахлувай, вмъкни се вътре, събори я след 10, 9, 8…

Така наречената Мърл се дръпна от вратата и увлече Кондора подире си.

Фей се пъхна между Мърл и черната врата, завъртя топката на бравата и препречи достъпа на външния свят с черната плоскост. Откъсна поглед от домакинята им само колкото да дръпне резето и да сложи веригата.

— Това не ме кара да се чувствам в безопасност — прозвуча дрезгавият глас на Мърл.

— Извинявай — каза Кондора, — не си.

— Заради теб ли?