Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

— Помниш ли коя съм?

— На служебната ти карта пишеше Фей някоя си.

— Фей Дозиър. И е нещо повече от служебно име, от прикритие.

— А коя си в момента?

— Твоето спасение. Твоята придружителка. Човекът, който ще те отведе на безопасно място.

— Май си спомням да са ми го казвали и преди.

Пристъпи към нея.

Тя не помръдна. Не се премести. Не пристъпи. Не извади пистолета си.

Направи още една крачка. Намали разстоянието.

— Партньорът ми е убит в дома ти. Трябва да науча всичко.

— И мислиш, че аз знам.

— Бялата кола — каза тя, когато той вече беше на три крачки от възможността да я удари. — Заради нея смятам, че не знаеш достатъчно. Така че и двамата имаме еднаква мишена.

Мъжът спря на две крачки от нея. Не можеше да я удари оттам. Но беше близо. Ако тя понечеше да извади оръжието си, сега поне той щеше да има шанс, поне на теория.

— Какво има в чантата? — попита Кондора.

— Доказателство, че можеш да ми се довериш.

На електронно табло на куха колона от кафяв метал светеше разписанието на влаковете. Часът пик беше отминал, следващият влак щеше да пристигне след деветнайсет минути, а влакът на срещуположните релси — три минути по-късно. Празните ескалатори бучаха нагоре и надолу покрай перона, на който стояха само те двамата.

Стори му се, че чува как сърцето му гръмко тупти под найлоновото кафеникаво яке. Представи си приглушеното туптене и на нейното сърце. Черната й връхна дреха несъмнено криеше поне един пистолет, а под блузата забеляза издутината на бронебойна жилетка.

Намираха се на най-ниското ниво на спирката на метрото. Затворените оранжеви врати на асансьора за инвалиди към улицата чакаха близо до ескалаторите, свързващи пътническия перон и входното ниво на около шест метра над главите им, престилка от червени плочки от отсамната страна на металните въртележки, които се затваряха и отваряха с по едно щрак-щрак! От другата страна на въртележката бяха автоматите за билети и карти, а после стълбите — четирийсет и една секунди с ескалатора свързваха нашия свят с тези подземни артерии. Кондора не виждаше почти нищо отвъд горния край на ескалатора към нивото на входа, не виждаше оранжевата метална въртележка и със сигурност не виждаше главния ескалатор, който извеждаше навън към нощта.

— Колко време просто ще се гледаме един друг? — попита Фей.

— Моята придружителка. — Какво си мисли тя за мен: тъмната кожа, бейзболната шапка и големите очила, якето на дебелак ? — В гимназията много обичах бавните танци.

— Това не е гимназията, Кондоре — възрази тя.

Тя се тревожи, че не се владея.

Следващ влак: 18 минути.

От червените плочки към извития сив бетонен таван се издигаха бетонни колони, пет пъти по-дебели от дебелашката маскировка на Кондора. Той си спомни за двама агенти на ФБР и двама банкови обирджии в… Маями, които се преследваха около някаква паркирана кола, и четиримата стреляха с полуавтоматични пистолети, двама презаредиха тичешком, но нито един куршум не улучи на месо. Човек можеше да обиколи двете колони на този перон с по-малко крачки, отколкото около паркиран автомобил. А надолу по тунела опасността от рикошети заличаваше предимството, което осигуряваше бетонът пред пропускащия куршуми метален корпус на колата.

— Ей, придружителко — каза Кондора, — каня те на един бавен танц.

И отстъпи две крачки назад.

Фей направи две крачки напред, за да запази разстоянието, което той беше избрал да има помежду им.

Обувките й спряха до раничката върху червените плочки.

— Вдигни я. С две ръце — нареди Кондора.

О, съвсем бавничко. Тя се подчини.

Нямаше БУУУМ! Нямаше ослепителна експлозия. Никакъв сълзотворен газ или дим.

Виждаш ли? — попита тя. — Дотук добре.

„Зелени очи — помисли си той. — Очите й са зелени.“

Не гледай само онова, което е пред теб.

Кой ме научи на това ? Зарежи. Остави това привидение да изчезне.

— Сега какво? — попита Фей.

— Дръпни ципа. И гледай да я отвориш към твоето лице, не към моето.

Ципът на раницата зачегърта бавничко.

— Покажи ми… внимателно.

Тя наклони раничката, за да може той да надникне вътре.

— Вземи каквото поискаш.

Той стрелна поглед нагоре към очите й.

— Прав бях. По един или друг начин ти ще станеш причина за смъртта ми.

— Не сега — отговори тя. — Не и с мен. Не и ако мога да го предотвратя.

— Така ли го предотвратяваш?

Тя сви рамене.