Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

„Последното, от което се нуждая — помисли си, докато седеше в черното тапицирано сепаре в бара и пиеше кока-кола, докато от джубокса се носеше песен на Сара Лий Гътри и Джони Айриън, — е да се тревожа, че той се тревожи за мен.“

Предните прозорци в края на бара порозовяха от залеза, докато Фей си наложи да дояде сандвича си, чийто вкус не усещаше, и да допие кока-колата, която не утоляваше жаждата й.

Стомахът й се бунтуваше. Опита се да се убеди, че не е от нерви, че сигурно е от храната в заведението, а може би и заради хапчетата, които беше пила предната нощ.

Помъкна тежката раничка със себе си през издрасканата дървена врата с надпис „Жени“.

Куката на кабинката щеше да попречи на някой учтив клиент да дръпне вратата, но нищо повече.

Само да можеше Кондора да е този, който дърпа вратата !

Но не. А дори да беше, двамата й колеги в бара щяха да се опитат да го докопат. Не нея. Нямаше да е тя. Нито тя, нито Сами и онова, от което се нуждаеха двамата.

Фей не затвори вратата на металната кабинка, докато си вършеше работата вътре: ако някой нахлуеше в тоалетната, искаше да е в удобна позиция да стреля.

Изми ръцете си над бялата мивка, вдигнала поглед към огледалото.

Оттам я погледна лице, което определяха като нейното.

Видя шанса.

Глупаво — безспорно. Откачено — безспорно. Изтъркано — безспорно. Рисковано. Въпреки всичко това обаче беше най-добрата й възможност.

Намери в раничката тоалетните си принадлежности за мисията, златното цилиндърче с евтиното яркочервено червило, каквото никога не би ползвала, ярко червило, което се запечатва във впечатленията на свидетелите, евтин боклук, който тя не би си избрала.

Завъртя дискчето, за да се покаже лъскавото червено връхче.

Върху стъклото на огледалото се появиха черешовочервените букви:

Обади се на Крис 202 555 4097

Кажи му, че пътищата зад този завой са по-хубави. Благодаря, Ф.

След това огради отправената с червило молба с червено сърце.

Прокара дълга кървавочервена черта под сърцето на огледалото и…

Забеляза втората си възможност.

Не бягай.

Излез спокойно от тоалетната.

Върни се в сепарето си.

Обходи с поглед посестримите си, които бяха в бара, и други щяха да дойдат довечера, щяха да отидат до тоалетната, преди чистачката да я почистили с амоняк и с изморени очи. Пред огледалото все щеше да застане някоя жена с романтична душа и храбро любопитство. И с мобилен телефон.

Фей отброи парите за вечерята си и за огромен бакшиш.

Показа, че не бърза, като топна последното пържено картофче в купчинката кетчуп в чинията си. Допи кока- колата си.

Разбира се, само това щеше да забележи някой, седнал на бара.

После излезе, без да направи или да каже нещо, което си струва да бъде докладвано.

Когато Фей излезе на тротоара, я погълна сивкавият сумрак, приглушен от светлината на уличните лампи. Можеше да завие надясно, но интуитивното прозрение й подсказваше, че Кондора е сантиментален тип, затова зави наляво, докато се обаждаше по мобилния си в Контролния център.

Гласът на Сами по притиснатия към ухото й телефон:

— Какво имаш?

— Предчувствие. — Тя ускори крачка и подмина щастлива майка на нейната възраст, която буташе засмяно момченце в детска количка. — Позволи да го разиграя.

— Как?

— Нареди на екипите под прикритие да се оттеглят, ако ме забележат да навлизам в оперативно наблюдаваните зони.

— Ще го правя, когато мога, ще ти осигуря максимална свобода. Кажи ми…

— Каквото и да научиш, ще се опиташ да планираш, а това ще ми обърка нещата.

— Тогава без пропуски. — Сами затвори.

— Да те вземат азбучно мътните, скапаняк — промърмори Фей, докато прибираше мобилния в джоба на ризата си върху бронежилетката, но всъщност съвсем незлобливо.

Куполът от бяла глазура на Капитолия се плъзна от лявата й страна, докато тя крачеше към Юниън Стейшън, където май забеляза бездомна жена, която буташе пазарската си количка, пълна с дрипи и с разни отпадъци, по-целеустремено, отколкото би следвало. Възможно бе да е агент, на когото е наредено да се оттегли, възможно беше да е просто поредната нищожна душа в мрака — Фей не можеше да си позволи да се замисля над този въпрос. Спусна се с външния ескалатор на Юниън Стейшън до перона на метрото, където имената на спирките бяха изписани с големи букви, а между тях линиите бяха начертани с дебели оранжеви, сини, зелени и жълти черти. И червени.