Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Фей мина покрай колегите си, но никой с нищо не издаде, че се познават.

Знаеше, че един от двамата щеше да изпрати есемес в Контролния център, че тя е на мястото. Като че ли шефовете вече не знаеха от джипиеса на телефона й.

— Сепаре ли искаш, скъпа? — попита силната, но попрегърбена шейсетинагодишна сервитьорка с ръждивочервена коса и с лице, което на млади години сигурно е карало всички пикапи в невзрачното градче някъде в Мериленд, откъдето беше тя, да забавят ход. — Където пожелаеш.

Точно това е търсел Кондора, помисли си Фей, докато се настаняваше в празното сепаре с черни възглавници. По кафявата дървена ламперия на стените висяха препарирани глави на животни, имаше и стойка с пушки, очевидно извън строя, снимки, табелки и бирени плакати от крайпътни заведения из цялата страна, от Америка. Усети миризмата на бира, на мазнината за готвене откъм кухнята зад половинката врата, уханието на вечерта, промъкнало се откъм градската улица.

Този бар за един американец беше като дом. Място, в което се чувстваш като във времето отпреди Втората световна война, когато все още всичко е изглеждало възможно. Тук може да си облечен със скъсана фланелка или със смокинг — сигурно през седмицата идваха и двата типа хора. Табела оповестяваше, че барът съществува по отдавна от което и да е друго питейно заведение на Капитолия. И Фей го вярваше. На повечето други столчета около Пуласки и Джорджа седяха хора, които надали бяха стигнали тук по лесен житейски път.

В едно от сепаретата една срещу друга се бяха настанили две петдесетинагодишни жени, чиито изрусени коси, бели мохерни пуловери и перлени нанизи изискваха сериозна съпружеска издръжка, а синовете им на колежанска възраст се стараеха да не изглеждат отегчени или смутени, но явно бяха доведени, за да видят къде са се случвали нещата навремето. Колкото и да се стараеха да се сдържат, Фей знаеше, че колежанчетата следят младите служители в Конгреса, които бяха само с няколко години по-големи от тях, „мъже“ и „жени“, успели да постигнат целта си, хора с работа, вероятно учили в Харвард благодарение на репутацията и парите на татко или пък проправили си път от някой университет във вътрешността на страната с помощта на студентски заеми, които щяха да плащат десетилетия, но какво от това, нали се бяха добрали дотук, „на Хълма“.

И бяха в бар, където се чувстваха като в Америка, каквато всички искаха да вярват, че носят в кръвта си.

Не се налагаше Фей да слуша музиката, която се извисяваше над разговорите, нито да проверява джубокса, за да се досети, че Кондора е идвал тук с надеждата да чуе своите клонги сред звуците на Ханк Уилямс, Дъсти Спрингфийлд, Брус Спрингстийн и други кънтри и уестърн славеи, прехвърчащи по същото небе като Лорета Лин и всякакви музикални легенди, познати й само по име.

— Какво да ти донеса, скъпа? — приведе се рижата келнерка откъм задната страна на сепарето и я удостои с истинска усмивка — какво толкова, така и така сме затънали тук, поне да се наслаждаваме, доколкото е възможно.

Фей си поръча хамбургер и кока-кола. Протеин и кофеин. Гориво и огън.

— Не диетична, нали? Браво на теб, скъпа. — Рижата келнерка се провикна с поръчката към кухнята и се понесе към бара за напитката на Фей.

„Я да видим колко съм загазила — помисли си Фей, докато свиреше джубоксът. — Не знам къде отивам, не знам как да направя това, за което са ме изпратили, не знам как да ме намери убиецът — така де, истинският убиец. Не знам как се озовах тук — и в това положение. Не знам как да предупредя мъж, който ме обича.“

Преди години, в този бар сигурно е имало платен телефон. Дори още да имаше, не би могла да го използва. Екипът под прикритие щеше да засече разговора, да изпрати координатите в Командния център и компютрите на НАС веднага щяха да открият на кого и къде се е обадила. По същата причина не можеше да звънне на Крис и от мобилния си телефон, нито да му остави съобщение в службата или да го намери на неговия мобилен, Фей се зачуди дали да не открадне телефона на някой от служителите в Конгреса, които скоро щяха доста да си пийнат, но всяко усложняване на мисията увеличаваше рисковете, а опасността, която можеше да й навлече откраднат мобилен телефон, обезсмисляше причината за желанието й да го стори — да държи Крис настрана от всичко това, от самата себе си.

Или поне тя така си повтаряше.

Нямаше нищо общо с копнежа й да протегне ръка и да го докосне, да се увери, че той е в безопасност, че още е там, че още я обича.