Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

— Така и с bonafides.

Той направи последната крачка, за да се озове достатъчно близо до нея.

Пъхна дясната си ръка в раничката. Тя не я затвори. Не го впримчи в капан. Не се опита да му приложи хватка от айкидо или джудо… Просто го остави да бръкне.

Напипа хладна стомана, грапаво дърво, ужасната тежест на избора.

Кондора напълни десния си юмрук в раничката с нейния късоцевен револвер трийсет и осми калибър.

Извади малкото оръжие. Безцелно и нехайно размърда смъртоносния му отвор, но забеляза златистото проблясване на месинговите патрони в цилиндричния пълнител, следователно револверът беше зареден с истински амуниции.

— Мислех, че ще предпочетеш четирийсет и пети калибър. Осъвременен през 1911, но въпреки това, както сам каза…

Хоп! Студената стомана на късото дуло на револвера притисна челото й.

— …го предпочиташ — довърши изречението тя.

Зелените й очи примигнаха.

Обаче не отстъпи. Не стрелна ръка нагоре, за да изпрати куршум в главата си.

Мъж и жена стояха сами на червените плочки на един перон на метрото.

Протегнатата му ръка притискаше смъртоносното дуло на пистолет към третото й око.

— Предпочитам да загина от оръжието на мъртвия си партньор Питър — каза тя.

— Съжалявам, не е у мен.

— В такъв случай би било глупаво да ме застреляш.

— Не е трудно да си глупав.

— Аз си мислех, че си корав тип. Ако оръжието на партньора ми не е у теб, значи не си го убил, а някой го е взел, за да си помислим, че си въоръжен и опасен.

— Велики умове — отбеляза той. — Техните. Твоят.

Стоманеното дуло бавно се отдръпна от черепа й.

Тя отново не контраатакува.

Кондора прибра револвера в джоба на якето си.

Усмихна се.

Извади кобура на четирийсет и петкалибровия полуавтоматичен пистолет от раничката. Това оръжие вървеше с два резервни пълнителя. Той несръчно размести издутината под якето си, за да закачи пълнителите и пистолета на колана си.

— Изглеждаш нелепо — поклати глава тя.

Таблото оповестяваше четиринайсет минути до пристигането на следващия влак.

— Ще помръдна — осведоми го тя. — Ще си извадя телефона.

С левия си палец и показалец Фей измъкна свръхпоказно като с пинцета мобилния телефон от джобчето на ризата.

— Ще го пусна на спикер — обясни на Кондора.

Празните ескалатори бръмчаха към перона с червени плочки и от него.

Мобилният бръмна веднъж. После още веднъж.

Кондора чу как от апарата се разнесе слаб фонов шум.

Фей каза на устройството в ръката си:

— Някой иска да говори с теб.

— Кой? — попита мъж.

Онзи глас! Ето! Вашингтонското летище. Малко момиченце… Ейми. Бомба.

Увери се!

— Кажи нещо.

В гласа на мъжа по телефона прозвуча нетърпение:

— Бъди Винаги Готин! Кондор, Сами е.

— Къде се губиш ? — откърти се от костите на Кондора въпросът.

— Опитвам се да те върна у дома. Къде си… къде сте двамата?

Кондора протегна ръка, за да попречи на Фей да отговори.

— Тук. А къде е там ? Лангли?

— Не, нашата приятелка Фей знае къде съм. Няма значение. Според джипиеса нашият екип ще бъде при вас след четиринайсет минути.

— Вече ще сме тръгнали. Довиждане.

Кондора взе телефона от ръката на жената и тя му позволи, обаче от очите й се сипеха въпроси, докато той несръчно пипаше телефона тук-там…

Докато гласът на Сами настояваше:

— Фей, ела…

… Кондора прекъсна разговора. Върна й телефона.

— Изключи го — нареди той.

Тя го стори.

— Вече трябва да тръгваме.

— Сами е…

— Не е тук. Ние сме.

Кондора направи крачка назад, без да откъсва очи от нея, вдигнал ръка близо до джоба на червеното си найлоново яке, провиснал от тежкия пистолет.

Забеляза как зелените й очи взеха решение, преди тя да му кимне.

— Добре, Кондор. Ти командваш парада.

Таблото ги осведоми, че следващият влак е след дванайсет минути.

— Имаш ли кола? — попита той и се обърна с гръб към нея…

… а тя не го простреля, когато той забързано закрачи към ескалатора за нагоре.

— Не — отговори Фей.

Той се качи на стъпалата на ескалатора и те го понесоха нагоре.

Чу нейните стъпки зад гърба си.

Устремиха се към нивото на входа, към оранжевите метални въртележки. Поднесоха картите си към разчитащата данните ивица отстрани на въртележките, които рязко се отвориха и ги освободиха.

Сами на спирката, мъжът и жената бързо закрачиха към основата на дългия колкото три баскетболни игрища ескалатор, пътуващ четирийсет и една секунди, проточил се по огромната наклонена сламка от бетон към неоново-синьото нощно небе над Вашингтон.