Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

С единствено светкавично движение торбите му се озоваха зад двата сиви контейнера, той се метна и също се спотаи там.

Жълти очи се насочиха надолу по улицата към пластмасовите контейнери за смет пред обикновената градска къща. Мъркането на автомобилния двигател се превърна в бръмчене.

„Те са никой — каза си Кондора. — Просто търсят къде да паркират или се оглеждат за изгубеното си куче.“

От бавно движещата се кола не се виждаше никой, който да се тътри по улицата. Никой не бягаше и не се озърташе назад. Дори плъх нямаше върху препълнените сиви контейнери за смет.

Тъмен седан. Два едри тъмни силуета на предните седалки.

Не мърдай. Не дишай. Не допускай да усетят тежестта на погледа ти и ще те подминат.

Червени задни фарове, които се отдалечават… отдалечават… завиват зад ъгъла. Изчезват.

Никога няма да разбереш дали това е бил правилният ход.

Продължи да върви и десетина пресечки не чуваше никакви сирени. Не видя въртящи се червени лампи. Нямаше пътна блокада на Ню Йорк Авеню, което той пресече пред неоновото сияние на „Макдоналдс“, „Бъргър Кинг“ и разположените по диагонал бензиностанции на оцелелите многонационални петролни компании. Когато наближи Норт Капитал Стрийт, пулсиращата четирилентова пътна артерия, която свързваше черепа на Конгресния купол с останалата част на света, Вин усети, че се нуждае от гориво.

Рискувай : посред нощ, на три километра от епицентъра на операцията, облечен с маскировъчен спортен екип, можеш да се тътрузиш из търговската част в северния край на столицата, без да те забележат.

Вин мина покрай преустроена фирма за отпускане на бързи кредити, надникна през предния широк прозорец, видя новото пространство с нарядко разположени метални бюра, явно останали от някое държавно учреждение, маси като от църковна разпродажба, два настолни компютъра, пред които не седеше никой, и един стар колежански лаптоп, озарил лицето на жена на около двайсет и пет със светлокестенява коса. Работеше до късно. На синия плакат зад нея с бели букви под логото на „Проект за публичен тръст“ пишеше:

Днес губим рибата, а утре?

Кондора се отдалечи от жената, която се опитваше да спаси света.

Наляво, наляво, наляво-надясно, наляво…

О, мамка му.

Върнахме се!

Вин се загледа към жълтеникавото сияние откъм закусвалнята на следващия ъгъл. Червеният неонов надпис над широките прозорци гласеше:

ДРАКОН ЮМ

Влизаш в китайския ресторант, в жълтата светеща кутия. Г-образните големи прозорци те правят видим от всяка преминаваща кола. Усещаш пара, топлина след хладната влажност навън, мирише на пот, на мазнина и на соев сос, и може би мъничко на смет от кофата до стената. От кофата се подава черен найлонов плик. Над кофата висят четиринайсет избелели цветни снимки на храни с надписи от сорта на „Фу Юнг“ и „Ло Мейн“. Заставаш пред преградата от брониран плексиглас, която отделя клиентите от готварските печки, покрити с тигани, тенджери и хладилници с бутилки с безалкохолни напитки, които никой крадец не би могъл да достигне. Облеченият в бяло готвач има някаква мрежичка на главата, стои с гръб към плексигласовата преграда и към теб, поверил бдителността на напрегнатото тъмно лице на жената на касата, която е с блуза на цветя и те изпива с абаносовите си очи.

Наблюдава как ти наблюдаваш черната муха, която жужи от твоята страна на бронираната преграда.

Черната муха изпълзя до закачената на стената цветна снимка на телешко с броколи.

Вин пристъпи към закрития с летвички отвор, откъдето можеше да говори. Поръча си телешко с броколи, усети как стомахът му се бунтува и добави и ориз с телешко. Усети как парите в джоба на джинсите му намаляват, но въпреки това поиска и бутилка, която рекламираше съдържанието си като ИСТИНСКИ ПОРТОКАЛОВ СОК, така че сигурно имаше поне мъничко витамин С и други хранителни вещества.

Китайката излая поръчката срещу него, видя го как кима и извика нещо — вероятно на мандарин — на облечения в бяло готвач.

Не можеш да ги застреляш през плексигласа, обаче и те не могат.

Нямаше никакви столове и маси, на които клиентът да се настани и да поседи.

Навън колите профучаваха в нощта.

— Хай! — Жената с абаносовите очи стоеше от другата страна на плексигласовата преграда. Кафявите хартиени пликове върху въртящата се поставка минаха през преградата с едно завъртане на уверената й ръка и се появиха от отсамната страна на лекьосания плексиглас.