Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

По потното му лице се търкулна хладен въздух.

Той се промуши навън към небето над града. Издърпа завързаното за глезена си столче. Плъзна обратно на мястото му квадратния панел на тавана без нито един отпечатък.

Трясък от цепенето на дърво — някой разби входната му врата долу.

Кондора тихо затвора люка.

— Джаф! Джаф! Джаф!

Свали жълтите ръкавици. Пъхни ги в пазарската торба, развържи я от колана си. Развържи и колана на халата от левия си глезен. Обуй си обувките.

Червените светлини на полицейска кола се въртяха в пресечката под него и вдясно. Тръгни наляво!

Вашингтон е хоризонтален град, определян по-скоро от онова, което попада в очертанията на околовръстния му път с осем платна фучащи автомобили, камиони и автобуси, отколкото от границите на различните правни юрисдикции като окръг Колумбия, Мериленд и Вирджиния. Вертикалното развитие на града от двайсет и първи век над белия мраморен Вашингтонски монумент по закон започва във външните квартали, които вече не са обособени предградия.

Кондора хукна да прекосява горната част на града.

От дясната страна на този препъващ се беглец се стелеше хоризонт с купола на Капитолия. Както почти навсякъде в центъра на града, кварталът се състоеше от градски къщи на калкан. Кондора тръгна покрай преградни стени и комини към края на карето от сгради.

Последната постройка. Собственикът беше разделил триетажния си имот с мазе на отделни апартаменти и беше провесил стоманена аварийна стълба от задната стена на горните два етажа. Стълбата се спускаше на зиг-заг към миниатюрен заден двор, ограден с висока дървена ограда. Други сгради по-надолу в пресечката закриваха видимостта към дома му и мястото, където пулсираха червените светлини на полицейската кола.

Ти не ги виждаш и те не те виждат.

Желязната аварийна стълба се тресеше, но той успя да се спусне по горните два етажа.

Мъж с прошарена коса, облечен със сиво спортно сако и преметната през рамо пазарска торба висеше на ръце от най-долната стоманена пречка на аварийната стълба.

Пусна се.

Полетя в хладния пролетен въздух.

Строполи се на купчинка върху миниатюрната морава.

Всичко го болеше. Раменете от висенето и от катеренето. Дланите. Краката — дясното коляно, о, божичко ! Костите и зъбите му се раздрънкаха от рязкото падане. Сърцето му протестираше и блъскаше в ребрата. Искаше му се да остане да лежи там.

Вин с мъка се изправи.

Разнесе се далечен вой на сирена.

Стоманена решетка предпазваше вратата на апартамента към задния двор. Другият изход беше портата на дървената ограда с човешки бой. Можеше да изтича навън на уличката…

На прицел отзад, където се въртят червените лампи ?

Кондора избута градински стол до оградата откъм улицата.

Още едно катерене. Още едно падане.

Воят на сирените се приближи, когато той тупна на тротоара, невидим откъм предната веранда на къщата си и от задната пресечка благодарение на карето с къщи, по които беше пробягал. Пресече улицата, без да се огледа надясно.

Не ги привличай с поглед.

Никой не стреля по него. Никой не му извика да спре. Не се чуваха бягащи стъпки.

Излез от зоната на кордона.

Не отивай там.

Кондора се шмугна в градинската ниша на една къща, извади черното си кожено яке и го обърна откъм светлокафявата сатенена подплата, закърпена със сива Г-образна лепенка. Дръпна лепенката и пъхна ръка между кожата на якето и подплатата.

Намери парите: четири плоски пачки банкноти, подредени по стойност от един до десет долара. Събирал ги беше почти цяла година. По малко, за да не притеснява с банковата си сметка и с разходите си своите надзорници при евентуални счетоводни проверки. Долари, които си беше удържал от бакшиши за келнерите. Петдоларови портрети на Ейб Линкълн, спастрени от получените без касова бележка чували с домашни домати, пресни праскови, млечна царевица и пъстърва от рибния щанд на Истърн Маркет на четири пресечки от дома на Вин. Двайсетдоларови банкноти, които бе отмъквал пред очите на екипите под прикритие, преструвайки се, че всъщност пъха пари в кутиите на подрънкващите със звънчетата си воини от Армията на спасението. Вин беше поставил граница на кражбите за попълване на тайните си запаси: Ти сам си пределът, до който стигаш. Не би бръкнал в отворената чанта на непозната служителка от Конгресната библиотека, за да грабне двайсетачката, която я беше видял да пъха, докато пътуваха заедно в асансьора. Докато стоеше в нишата онази нощ, той знаеше, че ако „катеричките“, тършували в дома му, не бяха отмъкнали част от тайните му средства, би трябвало да напъха триста двайсет и седем долара в джобовете на черните си джинси.