Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Небето почервеня. Кондора забеляза проход между две тухлени къщи и се шмугна в пролуката. Изпика се — простъпка, която направо плачеше някой да повика полицията, обаче мъжът остана с гръб към входа за пешеходния проход, докато струйка от живота му с бълбукане изтичаше през кръгъл отводнителен канал.

Когато трябва да вървиш.

Не отивай там.

Той откъсна етикетите от шапката на „Редскинс“ и я нахлупи. Навлече широкото яке върху сивото си спортно сако. Прецени, че огромните очила ала Рой Орбисън ще привличат прекалено много внимание в този вечерен час.

Всичко го болеше. Главата му пулсираше. Стъпалата му бяха натъртени. Усети как пулсът му се забавя и сърцето му вече бие само наполовина по-бързо. Изпи болкоуспокояващо с глътка вода от бутилката, купена от дрогерията. Проходът, в който се намираше, вонеше на собствената му урина, на мокър цимент и на тухли.

Не мога да остана тук.

Не. Отивай. Там.

Вин запуши уши за призраците и с по една тежка торба с покупки във всяка ръка излезе от прохода — спортен фен, който се мъкне на север по Осма улица. Пресече Индипендънс Авеню и пътя, по който беше минал от работа за вкъщи преди по-малко от два часа.

Това са улиците на твоя живот. Не са в родния ти град, а в града, който ти превърна в подобие на дом. Когато ти позволиха. Когато не бягаше.

Вашингтон, окръг Колумбия, под кървавочервено небе.

Закрачи към сградата „Адамс“ през пет пресечки на Трета улица и Ей Стрийт.

Тогава бялата кола беше паркирана на този ъгъл.

Вин не можеше да стъпи на Ей Стрийт тогава, когато официално беше в безопасност.

А сега отиде там.

На ъгъла на Четвърта улица и Ей Стрийт се намираше триетажна къща с бяла мазилка. Сградата отдавна се сливаше с останалите постройки от карето, единственото, което я отличаваше, беше месинговата табелка на бялата стена до черните метални стълби към черната дървена врата на втория етаж. На всички прозорци имаше щори. Очевидно не беше частен дом, сградата изглеждаше така, като че ли никой не влиза и не излиза. Ниска черна метална ограда опасваше подобната на Моби Дик постройка.

Вин застана на ъгъла срещу бялата сграда.

Усети как времето се отдръпва. Чу шумоленето на вятъра. Усети мириса на…

Барут. Пот. Кръв. Парфюма на красива жена, която се казваше…

Как се казваше? Къде са всички имена, имената на мъртвите ?

Тогава ти стана Кондора.

Толкова отдавна. Вчера. Тази сутрин.

Той впери поглед в месинговата табелка на бялата стена на къщата. Няма значение какво пишеше там, не беше истина, беше лъжа.

Там веднъж и завинаги беше написано „Американско историческо литературно дружество“.

Това също беше лъжа.

Беше отминало зад гърба му като собствената му сянка, от която няма спасение.

Понесъл торбите си, той пое по Четвърта улица, прекоси източната част на столицата. Погледна наляво към извисилата се сграда на Капитолия, окъпана в алено, после — към примигващото червено на своята пресечка, сетне мракът се спусна и отприщи електрическата светлина, на която сградата на Конгреса засия като череп от слонова кост.

Тръгни в този студен вторник вечер.

Отдалечи се от Юниън Стейшън и от влаковете, които заминават от града, от метрото, от автобусите за Ню Йорк, от ресторантите и всякакви заведения за хранене, от седалките за почивка и охранителните камери, които се въртят високо на мраморните стени и снимат.

Мрак обгръщаше улиците, по които Кондора се мъкнеше покрай градски къщи, в чиито осветени прозорци виждаше млади влюбени, които се мъчеха да проумеят чувствата си, скрити зад своите усмивки. Неопитни родители, които търпеливо хранеха с лъжичка дребосъчето, превърнало ги в заложници на бъдещето. Офисни воини, които крачеха в дневната си, залепени за мобилния си телефон, приковавал ги към кариера на политическо съзнание, власт, статут и подкупи. Пансиони с по петима обитатели, допреди непознати, които се уверяваха взаимно, че времето, когато единствените им доходи са били като сервитьори на твърде скъпо кафе, не са утрешният им ден.

„Истинският живот — помисли си Кондора. — Трябваше да го пробвам.“

Ала той вече от години не обвиняваше никого за поредицата от решения, които беше избрал да направи през живота си.

Нещо не е наред с фаровете на колата в края на тази пресечка.

Кондора спря до два вонящи сиви пластмасови контейнера за смет. Светлината на фаровете изпълни градския каньон между къщите пред него, докато една кола пълзеше, не летеше, все по-близо до него.