Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Вин остави точната сума, а тя отново му излая през отвора за парите.

Чакай.

Той вдигна още една банкнота от един долар и посочи към кофата за смет до стената:

— Искам да купя… примерно пет от черните пликове за смет, от големите, по сто литра.

Тя набърчи чело. Застана на пръсти. Повдигна се още малко, притискайки с длани плота — демонстрация на сила, на която Кондора се опасяваше, че самият той надали е способен. Китайката видя двете торби на земята, където чакаше мъжът, навлякъл две якета едно върху друго, и усмивка, на която тя не вярваше нито за секунда.

— Ти сан дзя цюан.

Обърна се и изчезна зад фризера.

Върна се, стиснала в едната си ръка руло с найлонови пликове, сложи няколко от тях намачкани до кафявите хартиени торби върху въртящата се преграда и завъртя всичко през бронираната преграда към очакващите ръце на Вин.

— Задръж си долара — каза му тя. — Понякога всеки се чувства като окаяно улично псе.

Той знаеше, че не бива да й натрапва долара си или да се опитва да й даде бакшиш. Даде й усмивка, на която тя този път повярва. Лицето й остана изопнато. Абаносовите й очи го съпроводиха през вратата.

Той пое на север като любимия си измислен герой — мишката Стюарт Литъл. Замъкна се по тротоарите на жилищните квартали. Две къщи с просрочени ипотеки бяха заковани прекомерно старателно, за да бъдат отново отворени някога. Книжна въртележка, останала от празненство по случай нечий рожден ден, стърчеше забодена насред миниатюрна морава и бавно се въртеше в хладната пролетна нощ и ухаещия на пържен ориз въздух.

Надолу по улицата, която се спускаше от дясната му страна, се виждаше тухлената сграда на гимназия и паркирала отпред полицейска кола с работещ двигател; утре пък зад детекторите за метал на входа щяха да чакат въоръжени полицаи.

Уличните лампи очертаваха дървета на хребета на възвишението, тревна площ, заобиколена с черна метална ограда. Над привързаните с верига пръчки на портата пишеше с метални букви:

ГРОБИЩЕ ЕВЪРУУД

А табела на самата порта гласеше: „Даваме нарушителите под съд“.

Тази градина на мъртвите заемаше десетина градски карета над Норт Капитол Стрийт. Пътуващите служители от Конгреса минаваха покрай нея всеки ден. А също и автобусът за Центъра на ветераните, където известно време бяха изпращали Кондора да взема медикаментите си… лекарствата си.

Само все още да бях толкова силен като онази китайка.

Кондора напъха двете си торби между пречките на металната порта — ако ги беше хвърлил от другата страна, щеше да разпилее цялото им съдържание върху асфалта край входа.

Вече нямам избор. Вечерята ми е от другата страна на решетките. И всичките ми неща.

Той подскочи, хвана се колкото може по-нависоко за пречките на портата и се прехвърли от другата страна.

Отново увисна над земята. И се пусна. Този път приземяването му беше само неприятно.

Вин нагласи шапката си. Взе двете си торби в една ръка, а с другата стисна фенерчето си, което освети мрака с блед конус от бяла светлина.

Мъгла. Белезникави струйки се виеха в лъча от фенерчето.

Усети : Мокро на лицето.

Помириши : Мокра трева. Камъни и паваж. Лек мирис на изстиващ пържен ориз.

Чуй: Далечно улично движение. Шумолене на дървета. Мълчанието на каменните ангели върху пиедесталите, надуващи тръби и разперили подканящо криле.

Тръгни подир лъча на фенерчето си по павираните пътеки, достатъчно широки за черната катафалка. Тръгни напосоки покрай семейни парцели, мраморни надгробни плочи. МАЙКА. ЛЮБЯЩ СЪПРУГ. СКЪПА ДЪЩЕРЯ. ВЕТЕРАН.Сред каменните кръстове и ангелите върху надгробните плочи Вин забеляза десетки каменни обелиски, високи около три метра, миниатюрни копия на Вашингтонския монумент, който се извисяваше на повече от сто и петдесет метра в небето в парка недалеч.

Луната не го осветяваше. Небето не беше осеяно със звезди. Не бе обгърнат от мъгла. От време на време мъжът зърваше замъглените улични лампи далеч отвъд невидимата черна метална ограда. Виждаше най-вече дотам, докъдето осветяваше лъчът на фенерчето му. Не се тревожеше, че същият снайперист може да го дебне в тъмното, прицелен към светлинката в ръката му.

Камъчетата на извитата павирана алея хрущяха под краката му.

Натъкна се на бараки за инструменти, до една със заключени врати. Откри изкуствена могила с вградени отпред крипти, обаче тези каменни убежища имаха стоманени врати, решетки и вериги с масивни катинари, които да възпрат евентуално бягство на пленниците.