Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

От мъглата и мрака изникна азиатски павилион. Откритите стени около кръг с големината на игрище за хандбал, увенчано с два подобни на палачинки покрива, по-малък върху по-голям, с пролука между, която сутрин пропускаше слънцето. Подът беше павиран, а на склона имаше дзен градина със ситни камъчета и табелка:

ГРАДИНА НА РАЗПИЛЕНИТЕ СПОМЕНИ

Значи тук предават на вятъра праха на кремираните.

Като провален шпионин.

На пода на павилиона Вин седна върху свития си на вързоп син дъждобран, фенерчето му създаде светъл конус, в който той с пластмасова виличка изяде изстиналото телешко с броколи и пържен ориз. Изпи портокаловия сок. Разпредели си водата на порции. Лъчът на фенерчето го отведе до края на павилиона, където мъжът се облекчи в притъмнялото море от трева.

Нагласи си постеля под покрива на павилиона. Върху паважа разпъна по дължина двата найлонови чувала, върху тях сложи опръскания с кръв шлифер от направените с айпада на Питър снимки и сивото спортно сако, с което беше ходил на работа онзи ден.

Студено е. Да, пролет е, обаче днес тук, навън е студено.

Вин се съблече на светлината на фенерчето и остана само по чорапи.

Призраците се подиграваха на тази стриптийз бурлеска: Ха-ха-ха, ха-ха-ха…

Кондора обу термобельо и отново облече ризата, черните си джинси и обувките. С едно отпиване от бутилката с вода глътна хапчето, което му помагаше да пикае, другото, което усмиряваше сърцето му, валиум за спокойствие и нещо за натъртването и болката, от които му идеше да застене. Вдигна ципа на черното си кожено авиаторско яке, отгоре закопча кафеникавото найлоново футболно яке и се излегна върху импровизираното си ложе на открито, като за възглавница използва платнената си торба и бебешкото кенгуру.

Кондора угаси фенерчето.

Плътно придърпа кафеникавото кепе, легна по гръб и козирката щръкна право нагоре.

В мерника силуетът ми сигурно изглежда като патка, легнала по гръб в тъмното.

Вин го чу пръв.

Топуркаше по металните покриви над него.

Което се превърна в грохот като от хиляди куршуми откъм звездите.

След това вятърът, завихрил чудовищно торнадо далече-далече в Оклахома, го връхлетя от всички страни през отворените стени. Хладен, студен и накрая мокър вятър го брулеше, а мракът зейна и изля проливен дъжд.

— Невероятно! — провикна се Кондора, провикна се Вин към небето в тази буреносна нощ. — Не можа ли да се разревеш по друго време?

„…ще вали…“

Боб Дилън, „Проливен дъжд… ще вали“

Фей се облегна на бялата стена срещу тухлената камина, пред която Питър, плешивият Питър, нейният партньор… да, негодник наистина, обаче все пак неин партньор… висеше разпнат с кухненски ножове, с прерязано гърло, за да не може да говори, с очи, откраднати от погледа му.

Вината е моя. Доколко вината е моя!

Отвън се носеше несекващият лай на съседското куче:

— Джаф! Джаф! Джаф!

Облегни се на стената. Няма да паднеш. Просто се облегни на стената. Дишай.

Сведе очи към часовника си: 6:42. Навън още беше светло.

Лампите на необозначените полицейски коли изстрелваха червени залпове към къщата.

— Джаф!

Бели светкавици. Някой от въоръжените, струпали се на мястото, снимаше с мобилния си телефон убития, прикован към камината с кухненски ножове, мамка му!

Един от нас.

Инстинктът подсказваше на Фей да не се взира в ужаса, преобразил лицето й, а да се съсредоточи над шушукащата си групичка от трима мъже и една жена, облечени с костюми, шити сякаш от един и същи шивач. Измежду движещите се хора Фей се стараеше да не откъсва поглед от четиримата началници, които си въобразяваха, че имат властта да решават съдбата й.

— Джаф! Джаф!

Сами.

Влезе през тюркоазената врата с трима мъже и две жени, до един с цивилни дрехи като неговите всекидневни панталони и кафеникаво непромокаемо яке. Докато минаваше покрай нея, той погледна загрижено Фей, приклекнала до стената, и се приближи към групичката началници.

— Джаф! Джаф!

— Да или не? — попита Сами.

Черният шеф, който играеше в колежанския отбор по баскетбол, го изгледа ядосано:

— Моля?

— Това е решението, което трябва да вземете сега — поясни Сами. — Да или не? Да, аз и хората ми вземаме местопрестъплението под нашата шапка и отговаряме за всичко, или не… Не.

Устните с издъвкано червило на единствената жена в групата се извиха като ятаган, когато тя попита: