Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

— Ето кафето ви, господине.

Единственото, което тя знаеше за онзи момент и за случилото се след това, беше фактът, че странният мъж го нямаше.

Празните тротоари го отведоха от „Старбъкс“ обратно в „Гробната пещера“. Той обядва в кафенето на библиотеката с надеждата да я види на обичайната й маса, съзнавайки, че няма, и наистина не я видя. Седеше в кабинета си, зареял поглед към отворената врата. В пет часа излезе от покрития вход на сградата „Адамс“.

Нямаше бяла кола.

Нямаше нови привидения.

Сивото му вълнено спортно сако не допускаше вечерният хлад да припари до костите му. Бетонът погна черните му обувки към дома, в който беше допуснат. Колите прелитаха покрай него по Индипендънс Авеню, а включените им фарове опипваха спускащия се мрак. Въздухът сякаш бе пролетен. Нямаше никакъв помощен екип, не го следваха никакви момченца за всичко, по покривите нямаше снайперисти, нямаше бяла кола, нямаше бяла кола сега, обаче вчера имаше.

Разбира се, че имаше.

Зелено листо се отрони от закътаното място, където беше вклинено, когато той отвори тюркоазената врата.

Както би трябвало.

И както ставаше — ако всичко е наред.

Кондора влезе в дневната си и затвори вратата. Помисли си, че явно отново халюцинира, когато видя границите на сигурността.

Плешивият таен агент Питър седеше прегърбен на пода пред камината му.

Ръцете му бяха разперени широко напречно на мястото, където Кондора гореше дърва.

Ръцете му бяха заковани за камината, кръв се стичаше от дланите му, пронизани и заковани за полицата с ножове от кухненския комплект на Кондора.

Бялата риза на мъртвия агент беше просмукана от кръв под спортното сако и светлокафявия шлифер.

Вероятно преди убиецът да прикове плешивия Питър към камината, беше прерязал гърлото му над възела на влажната тъмна вратовръзка.

Вероятно убиецът беше избол очите на Питър, след като го беше разпнал.

Дали Вин, дали Кондора, но един човек се прибра от работа в един най-обикновен вторник и намери окървавен американски агент, прикован с ножове за една камина.

Вин видя разпнат мъж, труп със зейнала уста, гладки червени устни и избодени очи, превърнали се в черни дупки.

Кондора видя неотдавна рукналите алени сълзи.

„…бавната процесия на страховете…“

Джаксън Браун, „Д-р Моите очи“.

Вторник сутрин беше прекрасен за Фей, докато пресичаше площада на път за Комплекс „Зед“. Не знаеше, че точно в този момент Кондора предлагаше сърцето си в „Старбъкс“, обаче знаеше, че самата тя ще разтърси из основи етажа на Чистилището и…

Към нея площада прекосяваше набит чернокос мъж със слънчев загар.

— Какво търсиш тук? — попита Фей.

И двамата знаеха, че само охранителните камери на „Зед“ я възпират да го прегърне.

— Радвам се да те видя, Фей — каза Сами. И й се усмихна бащински. — Не искам да те задържам, за да не закъснееш.

— Не се тревожи. Ще кажа, че съм тичала по-дълго от обикновено.

— А така ли беше?

— Не. — Простима лъжа чрез премълчаване. Тази сутрин изобщо не беше тичала.

— Може да им кажеш, че сме се срещнали случайно. Съвсем естествено е, а и ти получи разрешение.

— Махам се от Чистилището ли? Връщам се на активна служба?

— Има различни видове разрешение — поясни той.

— Значи не си тук заради мен?

— Де да бях. — Той огледа утринния площад. Искаше да види кой е там. И кой не е. — Помниш ли ТРВ?

— Тренировките в реално време?

— Необходим риск дори преди Бостън. Произволен ден. Сигнал за тревога. Хукваш към мястото от някой игрови сценарий, който цели да провери как би могъл да се справиш дори по-добре. До обяд всеки свободен ловец на глави от Източното крайбрежие, който си струва, ще бъде в сградата, където живееш. Обаче една истинска бомба избухва под масата в съответната конферентна зала и лошите типове се радват на страхотен ден. — Сами въздъхна. — Е, аз поне се натъкнах на една от най-чаровните си колежки. Пък и стабилна.

— Ако не бяха камерите, щях да те поваля на земята — усмихна се Фей.

— ВП — ухили се широко Сами. — Винаги подсигурен.

„Рискувай“ — помисли си тя, докато вървяха към службата. На мъжа до себе си каза:

— От доста отдавна работиш тук.

— Човек никога не би допуснал по времето, когато бях дете в Бейрут.

— Слухове, легенди, шушукания — ти обаче знаеш.

Сами спря пред охраняемата врата в стената от черно стъкло, на която се виждаше неговото отражение и това на по-млада жена с къса коса, панталони и удобни обувки.