Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Подминава отворената врата. Скрива се от поглед.

Токчетата й тракат по пода на коридора. Асансьорът забръмчава.

А ти седиш.

Отново.

Неподвижно.

Разбери или се провали веднъж завинаги.

Вин рязко се изправи зад бюрото. Изскача от „Гробната пещера“ навреме, за да види как вратите на асансьора се затварят. Пръстите му клъвнаха месинговото копче. Магнити привлякоха погледа му нагоре, към индикатора за етажите: светна 7.

Съседният асансьор избръмча и се отвори.

Вин влезе в кабинката и натисна бутона с надпис 7. Успя…

Ето я! Минава през охраната. Облича тъмносиния си шлифер.

Вин тръгва след нея и колегите й и я чува да казва:

— Мразя студа.

Тя излиза през високата задна врата.

Кондора излезе навън в хладния пролетен въздух тъкмо навреме, за да я види да завива надясно от сградата „Адамс“ по подковообразна пресечка.

Отсреща нямаше паркирана бяла кола.

Не ги виждаш, защото познават улицата.

Тя пое към Пенсилвания Авеню с многобройните кафенета и ресторанти.

Вин се постара да не тича, знаеше, че е роден за това, независимо какво си спомня.

Приближи се до нея. Стигнала е до светофара, свети бялото дигитално човече, което се перчи със свободата си, но за теб става оранжево, майната му, стрелваш се и пресичаш. На двайсетина-петнайсет стъпки от облака руса къдрава коса над тъмносиньото палто, докато тя пресича Пенсилвания Авеню и отваря подрънкващата врата на „Старбъкс“.

„Кафе — помисли си Вин. — Отива да пие кафе.“

Светът край него си тече. Мъж с прошарена коса е застинал неподвижен на тротоара, докато туристите и минувачите посвещават времето си на това да го подминават. Той е идеалната мишена.

Отваря вратата със звънчето на „Старбъкс“.

Десет часът, време за кафе, обаче тя е единствена пред касата.

Прониза го мълнията на сапфиреносини очи.

— Понякога направо откачаш, ако не излезеш извън онези стени — каза му.

— И да крещиш не помага — отвърна Вин.

— След пет месеца дебнене това ли е най-доброто, което ви хрумна?

Машината за еспресо изсъска.

— Човек прави каквото може.

— И получава, каквото получава. — Усмивката й му се стори тъжна. — Не е зле.

— Какво виждате в онези стари филми, които каталогизирате за библиотеката?

Думи, прошепнати с плътните й меки устни:

— Важно е какво не виждаш.

От другата страна на плота, надянала зелена престилка върху бялата блуза, към тях се запъти младата жена, чиито родители бяха избягали от десните ескадрони на смъртта в Ел Салвадор. Дъщеря им изпитваше ужас от родената от бегълците международна банда МС 13, която сега властваше над предградието на семейството й на около осем километра от кафене „Старбъкс“ на Капитолия. Бандата използваше уебсайтовете си и Фейсбук, за да набелязва жертви и доброволци и човек разбираше едва впоследствие. Сервитьорката каза на бялата жена, която харчеше пари в дрогерията, за да се поддържа руса:

— Заповядайте, госпожо, капучиното ви.

Обръщението „госпожо“ накара русата жена да се усмихне по различен начин. Тя пое бялата картонена чашка, от която се издигаше пара, и се запъти към изхода на кафенето.

Извърна се, погледна към мъжа, който я наблюдаваше, и попита:

— Е, кой сте вие?

— Ами, например Вин?

— Например Вин.

Той сви рамене:

— Аз не бях… съвсем прав относно нещата, които казах преди.

— Вече не се впечатлявам от изповеди — отговори му.

— Не се опитвам да ви впечатля. Просто съм искрен.

Срещна сапфирения й поглед и каза:

— Понякога, ако се разкрещиш, разбираш, че съществуваш.

Сапфирените очи примигнаха.

— Вин. Хм.

Обърна се и напусна кафенето, а излизането й бе придружено от дрънването на звънчето.

— С какво да ви помогна, господине? — Сервитьорката запази професионално търпение.

— Бих искал същото като нея.

Вин не последва русокосата, която гледаше филми.

Неясен инстинкт го предупреди, че ако прояви твърде голяма смелост сега, може никога да не успее.

Освен това, ако екипът под прикритие действаше, той щеше да я вземе на прицел.

Стои пред витрината на „Старбъкс“, облечена с рокля, притиска ръцете и лицето си към стъклото и крещи.

Вълни от не знам какво, нито защо, но съжалявам! заляха Вин и го отнесоха обратно на работа.

Сервитьорката се върна, понесла бяла чаша, от която се издигаше пара, преди да си даде сметка, че не го вижда на мястото му, и каза: