Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Виктор от психиатрията казва:

— Бедрата ти пораждат силата.

Бедрата тласкат голото тяло на Уенди, която го е обкрачила, той лежи по гръб, а Уенди казва: „Излъгали са те. Застреляха ме в главата.“ Очите й се затварят, тя прошепва: „Ти разбра! Ти…“

Няма я. Тук, сега, когато и да е: наистина я няма.

Но се радваше да я види отново. Която и да бе.

Споменът връхлетя Кондора под душа: У. Името на полковника от морската пехота беше Уес. Уенди и Уес. Уенди отдавна беше мъртва, когато Уес… когато Уес…

Облаците на осъзнаването изчезнаха под мощната струя на душа, където му беше приятно да се бръсне с обикновен сапун и със собствената си метална самобръсначка вместо с пластмасовата джунджурия със синя дръжка пред огледалото на някоя мивка в обща баня, наблюдаван от двама надзиратели, които изобщо не бяха такива бабанки, за каквито се мислеха. Кондора възнамеряваше да намали сутрешната си доза антипсихотици и лекарства против тревожност — ако изобщо бяха това.

Нее. Твърде късно беше да обръща гръб.

Клъцна сутрешната си доза за бистър ум с две трети.

Облече синя риза под синия си термопотник. Всичките му панталони бяха черни — така си спестяваше колебанията и неуместните модни решения. Сиви чорапи. Черни обувки, удобни за тичане и раздаване на ритници.

Слез долу. Слушай радио. Разгледай стената на тайните.

Нищо. Дори шепот. Дори клонг.

— Ама това е гадно — каза той на празната си къща.

Според прогнозата за времето предния ден трябваше да вали, а беше слънчево. Днешната прогноза беше за дъжд, а грееше слънце. Той се зачуди дали да не си облече черното кожено спортно яке, което според специалистката по настаняването му не отговаряше на изискванията за ненатрапчивост, било твърде лъскаво и му придавало отличителен вид… прекомерно натрапчив.

— Добреее — отговори й той.

Тя реши да не настоява.

Онази сутрин той предпочете сивото си вълнено спортно сако пред якето: да неразлайваме ненужно кучетата.

Кондора заключи и потегли от къщи за работата си. Беше вторник, 7:42 часа.

Кучето на лудата жена излая по него, когато закрачи към ъгъла на Единайсета улица и Индипендънс Авеню, а после зави и пое по стъпките си от предната вечер по тротоарите, по които беше минавал стотици пъти…

Париж, Хартуел те следи двайсетина метра по-назад, на осем часа спрямо теб от отсрещната страна на павирания път. Изникна изневиделица, където никой не го очакваше. Добре, че беше бабанка, веднага го забелязваш, сам ли е, какво оръжие носи, а в американското посолство, където не можеш да отидеш, където кракът ти не стъпва, няма да ти дадат убежище, стените на посолството са драпирани в червено, бяло и синьо-зелено, а ти си тук, навън, ускоряваш ход сред вихър от френски импресионизъм, а зад теб на всяка жадна крачка и с неистов блясък във фанатичния поглед Хартуел крещи: „Знам кой си, скапаняко!“

Сега е тук, стои пред огромния вход на подобната на замък сграда „Адамс“, а ченгето пред Конгресната библиотека е с бяла риза и бронзова табелка: „Скот Брадли“.

И с деветмилиметров пистолет в кобур, който като нищо можеш да грабнеш.

Но не го направи.

— Здрасти, Вин — поздрави полицай Скот Брадли.

Кондора му се усмихна, сякаш е поредният обикновен ден. Изпразни джобовете си. Мина през рамката на детектора за метал и взривни устройства, без да предизвика ни едно изпиукване. Събра личните си вещи, отиде пред асансьора и натисна единственото месингово копче за надолу. Едва тогава погледна назад към високия мистериозен сноп светлина от отворената врата, където стоеше полицай Брадли като първа отбранителна линия. Не видя никакви привидения.

Като че ли Брадли със значката бе способен да ги възпре.

Както и да се казваше, Кондора или Вин, той слезе сам с асансьора.

Кабинетът му в подземието го очакваше зад огнеупорна врата от кафява стомана, която той отвори, набирайки код на дигиталната ключалка, който стигна до компютъра на централната охрана на Конгресната библиотека, свързан с Вътрешна сигурност, откъдето всички данни стигаха до плешивия Питър и Фей, жената, която не му беше дъщеря.

Часовникът му показваше 7:58 — оставаха кажи-речи два часа.

Ако имам късмет.

Кондора застана в рамката на отворената врата на приземния си кабинет. Пресегна се към един рафт вътре за гумения клин, който беше измъкнал от дърводелската работилница. Подпря вратата широко отворена, за да има видимост към коридора. Включи осветлението в своите владения.