Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

— Представи си как се чувствам аз — каза тя.

И той си представи.

— В края на краищата — рече тя, — аз съм тук малко по-дълго от теб.

Извърна слабото си клиновидно лице към мъжа, приведен над бюрото й. Бавно — съвсем бавно — вдигна лявата си ръка, за да отметне кичура червена коса, паднал над небесните й очи.

— По-интересно е да си по-възрастен — каза. — Радвам се, че никога не си имал против.

Той вдигна ръката си без пистолета. Обърна дланта към наклонения екран на десктопа.

— Така ли? — попита.

Усети енергията чи в промяната й още докато екранът пред дясната му длан светна от човешката топлина. Напрежението рукна от нея, когато тя проточи врат, за да вижда по-ясно над ръката му, която си бе припомнила как да удари плътта й.

Кондора нанесе карате удар в гърлото й.

Червената й глава отскочи от облегалката на черния кожен стол.

Сграбчи главата и брадичката й и рязко завърти!

Той чу как вратът й се прекърши и я пусна, пусна я, отдръпна се олюлявайки се от стола.

Беше го сторил. Не беше възложил на друг. Не го направи, защото е част от някаква програма. Беше проявил почтената човечност, смелостта да направи този избор.

Онова, което е най-ефективно.

Кой друг, ако не ти.

Кондора залитна заднишком. Удари се в стената, пистолетът му издрънча. Левият му крак блъсна нещо, което затрептя — двайсетлитровата туба с бензин.

Бяха из цялата къща. Докарани тук с колата, паркирана отпред, от някой боец, от някой безименен амбициозен герой. Онова, което беше останало от мъртвите динозаври, сега чакаше във военновременни туби и съвършено нови червени пластмасови съдове да бъде изплискано, излято и катурнато върху тази сплав от най-умните прояви, на които сме способни.

В съзнанието му — тътнещо кълбо от оранжеви пламъци и черен пушек.

Пистолетът някак отново се озова в ръката му.

Вдигна го и се замисли.

Чу: Остана ли кого да застреляш ?

„…във вакуума на очите му… “

Боб Дилън, „Като търкалящ, се камък“

Фей седеше на една американска веранда.

Беше облечена с розова блуза с качулка, но ранената й глава беше открита под залязващото слънце.

Нямаше я бронежилетката, която бе носила почти непрекъснато през последните три дни.

Сега тя беше поверена на агенти с каменни изражения. Бяха се появили седемнайсет минути след ченгетата, на които беше наредено по радиото да се подчинят на агента на местопрестъплението и да не припарват до спешния екип, изпратен в къщата. По-късно вътре в къщата облечен с анцуг медик превърза раната й. Фей дори не си направи труда да го изчака да се дръпне, преди да свали превръзката, а той дори не си направи труда да й забрани. Появи се невинен наглед микробус и позволи на съседите, наблюдаващи от предните си веранди и прозорци, да видят как екипът изважда кашон за хладилник, кашон за сушилня.

Мърл…

Изнесоха Мърл в хоризонтален кашон с надпис „матрак“.

Отворили са кашона веднага щом са го качили в микробуса.

И как иначе.

Фей не видя кога агентите са се отървали от стъкления буркан в хладилника. Не искаше да знае нищичко за това. Не искаше да участва.

Но аз участвам. Тук съм.

Фей слушаше, докато една изморена до мозъка на костите си жена от екипа на Сами разработи официалната версия за случилото се, която щяха да разпространят сред зяпачите, уличните уши, бързите езици и снимащите с мобилните си телефони. Тя се превърна в жената с розовата качулка, после в агент по недвижимите имоти, дошла да подготви къщата за носачите, но се натъкнала на незаконно настанили се хора, може би производителите на метамфетамини, видяла как нещо просветва, докато онези бягали през задната врата, през оградата и изчезнали един бог знае къде, ченгетата проверявали гората. Нямаше значение каква част от тази история съседите възприемаха и вярваха, в полицейските официални доклади нямаше нищо, което да привлече истински журналист и той да напише статия.

Фей отговори отрицателно на агентите, когато я попитаха за оръжието й.

Отговори с не и когато я попитаха какво се е случило.

Отговори с не, когато й казаха добре, време е да тръгвате.

Никой не каза не на нейните откази.

Ченгетата от 911 също си тръгнаха.

Микробусът на носачите също.

Агентите с каменни лица също.

Остана само изморената до мозъка на костите си жена, която работеше за Сами, и двама чистачи със сини джинси, фланелки и хирургически маски, които дълго щяха да мият белите стени с гъбите си и с кофите вода с белина. Е, поне единият от тях миеше стените. Другият като че ли само гледаше как изтощената до мозъка на костите си жена гледа Фей.