Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

На покритата с чакъл алея беше паркиран американски седан на девет години и целият на вдлъбнатини.

Колата изглеждаше така, сякаш рядко вижда път за дълго.

Тръгваме, когато вие там сте готови.

Тук: Ниво нула.

Кондора прошепна като филмов режисьор: „Екшън!“

Отвори вратата на откраднатата кола и излезе на улицата.

Знаеше, че охранителните камери го следят как се приближава към къщата.

Не се притесни особено: можеха да го убият още докато приближаваше с колата.

Обзалагам се, че всички значки и хора на Тайни операции са изпратени някъде далеч от тук.

Въпреки това, след като вдигна резето на портата на черната метална ограда и тръгна по чакълестата пътека към предната веранда, дланта му обхвана пистолета.

Ако не носиш цветя…

Пръстите на лявата му ръка докоснаха дръжката на алуминиевата допълнителна врата.

Не го хвана ток.

Под обувките му не зейна капан, който да го погълне в дълъг полет надолу.

Не се разнесе вой на аларма.

Алуминиевата врата изскърца, когато я отвори. Той обхвана месинговата топка на вътрешната врата… която се завъртя , отвори вратата.

На верандата долетя полъх от бензин.

И тогава с бързината и плавността, на която беше способен един съсипан шейсетинагодишен мъж, Кондора се втурна в къщата, влетя в дългия преден коридор, гърбът му затвори входната врата, пистолетът му се завъртя наляво, надясно и се насочи към стълбите за втория етаж.

На закачалките на стената в коридора висеше дъждобран, парка, изпратена в пенсия от все по-меките и безснежни зими, избеляла (но не бонбоненорозова) блуза с качулка и късо модерно кафяво кожено палто на нюйоркски дизайнер.

Няколко охранителни камери те показват как стоиш приведен там, с черно кожено яке и пистолет.

До стената в коридора имаше две двайсетлитрови туби, на които пишеше „бензин“.

Прокрадна се дебнешком по коридора.

Огледа обстановката над дулото на пистолета.

Кафяви подове от твърдо дърво, издраскани, но поддържани чисти от тайния екип чистачи от комплекса на НАС недалеч във форт Мийд, който нямаше никаква представа защо се качват във фалшиви фирмени микробуси и отиват близо до Вашингтон да чистят някаква частна къща. Знаеха обаче какво наказание ги очаква, ако обсъждат тази си работа съгласно Закона за шпионажа от 1917 година — вероятно смъртно наказание, сигурно без съдебен процес.

Стените бяха боядисани в успокояващо кремаво.

Точно пред него, в края на дългия десет крачки коридор и преди стълбите за втория етаж стените се разтваряха, таванът се извиваше в арки, които в обикновена къща биха водили към трапезарията вдясно например, а отляво би се намирала дневната, холът, семейната стая — както и да я наречете, тук такава нямаше.

Кондора остана с гръб към стената, докато се придвижваше към отворените стаи.

Какво видя в стаята отдясно : бяла дъска от двайсети век — избърсана, картотеки, купчини с компютърни дискове, централни процесори или интернет сървъри.

Две туби за бензин от времето на Виетнамската война клечаха до тези кибероби.

Кондора хвана тежкия си пистолет с две ръце и свити лакти, така че оръжието, служило на Америка повече от сто години, да сочи към тавана. Студеното черно дуло се изви нагоре по средната линия на лицето му, очите му гледаха над отвора на стоманения цилиндър, усети миризмата на смазочно масло и на изстреляни куршуми, тежкия мирис на метал достатъчно близо, че да ги докосне с устни, докато стискаше дебелата дръжка с две ръце и извит около спусъка пръст.

Сега или никога.

Скочи в стаята, която би могла да бъде дневна… и насочи четирийсет и петкалибровото оръжие.

Към нея.

Тя седеше в извивката на едно бъбрековидно бюро с тъчскрийн.

Плоската повърхност беше извита нагоре към очите и ръцете й с яркочервен лак, но клавиатура нямаше. Когато, както в този момент, тъчскрийнът беше в режим на почивка, той не ставаше тъмен, а по-скоро прозрачен, и Кондора забеляза, че в нейното почти празно бюро имаше двуостра кама.

Нож за писма на бюро, на което няма нито една хартийка.

Косата й приличаше на ръждива стомана, осеяна със сребристи нишки и извита от двете страни на лицето й, но… често беше разрошена, за разлика от днес, когато беше сресана и червена. Кожата й беше бледа. Тъмносинята дреха, с която беше облечена, беше по-скоро делова рокля, отворена на шията, вталена, с удобна пола, която знаеше как да я обгръща и да се повдига над коляното, за да излага на показ краката й в черни чорапи. От откритата арка на стаята, където Кондора стоеше, насочил пистолета си към нея, той не виждаше дали тя все още има лунички, обаче времето никога не би допуснало тя да изгуби бръчиците от смях по лицето си, високите скули, ясно очертаната челюст, пламтящите сини очи. Усмивката й представляваше прясно разрязана цепка от среднощно алено.