Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

— Ами шофьора на микробуса на куриерите, когото отвлякохме, вързахме и натикахме в багажника на откраднатата кола? — попита го Фей.

— Остави го да диша — каза плешивият Кондор.

После отпраши с колата, която преди бяха карали убийците, хората от X.

Сирена — може би на пет пресечки.

Фей държеше пропуска от Вътрешна сигурност отворен в лявата си ръка.

С десния си палец натискаше бутоните на мобилния телефон на мъжа, когото беше убила, убих го, убих го, обади се на номер, който знаеше.

След две иззвънявания… проверява самоличността на обаждащия се, започва издирване — се обади Сами.

— Познай кой е — каза Фей.

Полицейска кола с въртяща се червена лампа влетя с включена сирена в задънената уличка.

"...някого днес ще съсипя… “

Ричард Томпсън, „Толкова ми е хубаво“

Караш открадната кола натам, където тя трябва да стигне. Механичен женски глас от мобилния телефон те уверява в това.

След петнайсет метра… завийте надясно.

От последните седем места, намерени от този телефон, пет са бензиностанции близо до рампи край околовръстното шосе.

Шестият адрес е на скривалището, откъдето Кондора открадна тази кола.

Където беше Мърл.

Би трябвало това да е седмото място.

Познати улици.

Не беше сигурен, че помни къде се намира или откога, или просто беше ходил в толкова много американски покрайнини, че сега всички му изглеждаха еднакви. Със сигурност нищо край прозорците на тази кола не показваше географска или културна индивидуалност, характерна самоличност, разпознаваем признак, че този „град“ заема характерна територия покрай скоростните шосета към централите на ЦРУ на Пентагона. На Националната агенция за сигурност, централата на ФБР, комплекс „Зед“.

Някога тези улици приютяваха болница за ветерани към комплекса на „Уолтър Рийд“ — според слуховете, психиатрия, — но тя беше закрита, както и построеният през петдесетте години комплекс, подобен на замък, чиито две сгради бяха оградени със сива циментова стена с парапети, които приличаха на местна мошеническа версия на онова, което тогава беше съвършено нов футуристичен магнит за пари, наречен „Дисниленд“.

Железопътни релси се плъзнаха покрай погледа на Кондора, стоманени релси, заради които му се стори, че е чул самотна свирка на влак.

Край с халюцинациите.

Придържай се към тази действителност.

Към гробището, покрай което го насочи да мине механичният женски глас.

Навсякъде е пълно с градини на мъртвите.

Жабката на откраднатата кола, която караше, миришеше на газ.

Разбери какво е.

Мина покрай стари къщи, някои разкривени, някои ремонтирани от последното поколение обнадеждени родители с деца, затова имаше детска площадка, поредните празни люлки. Предни веранди, долнопробен жилищен комплекс, бивш мотел с бледозелена мазилка. Морави към улицата. Огромни разстояния между къщите. Трудно можеш да чуеш какво става у съседите.

— Наближаваме местоназначението… Трийсет метра отляво.

Той паркира колата до тротоара от отсрещната страна на улицата, на половин пресечка от местоназначението.

Приличаше на провинциална къща от филм на ужасите, забравена от разрасналата се край нея столица. Два етажа, вероятно три спални горе, долу трапезария, кабинет, сигурно вестибюл, кухня, баня. Най-вероятно мазе за котелното, или каквото е там.

Изглеждаше почти като истински дом.

Докато не я огледаш по-внимателно.

Забеляза, че черната метална ограда около двойния имот е доста висока, за да отблъсква недружелюбно желаещите да прескочат. Забеляза, че макар къщата с бяла олющена боя да се нуждаеше от пребоядисване, цялата постройка някак блестеше, имаше някакво отразяващо лустро, каквото не можеш да купиш от никой магазин. И прозорците на първия етаж: не бяха просто матирани, защото искряха в меко синьо и на слънце, и на лунна светлина, пропускаха вътре светлината, но не и погледа, отваряха видимост навън, но не и навътре. Стъклото им беше дебело, много по-яко от мускулите на някой хулиган, който би го замерил с камък. Двете врати на предния портал не изглеждаха по-внушителни от други врати, покрай които минаваш в който и да е бранещ себе си от престъпността американски квартал, но изглеждаха…

Е, изглеждаха това, което виждаш в тях.

Другото, което Кондора видя, го убеди, че механичният женски глас не беше сбъркал, когато го доведе тук. На благоразумно разстояние от къщата имаше барака, два пъти по-голяма от кафявия микробус от сутринта. Макар да не виждаше дебели черни кабели между бараката и къщата, Кондора знаеше, че в заземената барака без прозорци има генератор за спешни случаи над подземен резервоар с гориво точно както знаеше, че стъклените правоъгълници на покрива на къщата, почти невидими зад стратегически засадените дървета, са слънчеви батерии — за всеки случай или тъкмо защото. Освен това нямаше грешка, една… не, три сателитни чинии сред фронтоните на покрива над прозорците на горния етаж, където спалните очакваха сладостни да, да, да.