Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

— И ако не успееш да контролираш нещата, тогава…

— Защо да искам това за някого?

— Освен мен.

— Или нас — усмихна се тя.

— Или може би ние за известно време. Не се лишаваш от нито един вариант. Готова си за рестарт.

— Моят живот е цел, посветен е на онова, което е важно, което трябва да бъде сторено.

— Разпъването на онзи агент на моята…

— Той беше нещо още по-долно от некомпетентен задник и пияница. Продаваше информация за източници и методи на частен предприемач. Глупакът си мислеше, че просто припечелва от нещо, което частният сектор така или иначе ще получи след пет години. Беше адски слаб агент, дори не разбра, че клиентите му са фасада, зад която се крие терористична организация.

— Значи го елиминираш и използваш случилото се, за да натопиш мен — с един куршум два заека. А защо уби онзи тип Крис? Мърл? Защо стовари всичко върху Фей!

— Те не са просто имена.

— Да, те са хора — съгласи се Кондора.

— Те са данни с причина и следствие. Може би матрицата за изчисление на нивото на заплаха малко е излязла от контрол, но чия е вината?

— На този, който ги е превърнал в избор между нули и единици — поклати глава Кондора. — Не съм аз.

— Нима? Или те са последица от нещо, което ти създаде, което ти стори!

— Ти пое нещата от мен.

— Когато ти се срина, аз бях там. Ти ме постави там. Тук. И ти знаеш, че е истина онова, което правя аз, което прави X, което ти направи — ако не го направим ние, ще го направят на нас. Възпираме най-голямото зло, което съществува, преди то да стане реално.

Тя се размърда на стола си, без да откъсва поглед от теб, докато ти заобиколи бюрото й.

И каза като дете:

— Най-сетне правя онова, което ти искаше да правя.

Туби с бензин, оръжия, кама, тайни копчета — какво оръжие?

— И ето, че ти си тук — отбеляза тя. — Но вместо да си непредсказуемата откачалка, каквато и двамата знаем, че си, ти се държиш според прогнозите на данните. Само че този път изглежда наистина имаш шанс да унищожиш и да деактивираш, което не успя да направиш последния път, когато полудя. Сега луд ли си?

— Кой знае — отговори той. — Ами ти?

— На кого му пука! — въздъхна тя. — Самотна съм. Но ти го знаеш. Затова ме вербува.

— Не — възрази той. — Ти беше най-добрата сред момичетата скаути. Най-добрата от всички жени анализатори в ЦРУ, които пипнаха Бен Ладен, след като ти дойде да работиш за мен.

— Може би — отстъпи донякъде тя. Найлоновите чорапи изпращяха от статично електричество, когато тя скръсти крака, тъмната им гладкост се подаде под полата й, божичко, сложила е черния колан за жартиери и жената каза: — Беше толкова трогателно… колко усърдно се постара да направиш така, че краката ми да нямат значение.

Вече заобиколи края на бюрото. Достатъчно близо, за да се хвърли. Да я сграбчи. Застана от дясната й страна. Тя гледаше право напред, но онова, което гледаше, човекът, когото виждаше, беше ти.

Камата лежеше върху плексигласовата повърхност на бюрото й. Той плъзна пръстите си напред. Погали лъскавото острие. Ръката й до камата трепна.

Парфюм, тя ухаеше на разцъфващи цветя и мечти от списанията.

— Ами сега? — попита той и застана зад стола й.

Вече беше зад нея, уханието на косата й, тъмните корени, които трябва да боядисва, кой добър шпионин не го прави, тънката златна верижка лежеше върху деколтето от бяла плът под гърлото й, а висулката беше по-надолу, където той не я виждаше, но знаеше, че тя държи там амулет, подарен от жена, попаднала и прекършена в бежански лагер в Дарфур.

Тя отказа да се разплаче, когато ти разказа тази история.

Обединяват ни песните на нашето време.

— Вече си тук — каза тя на мъжа, изправил се зад нея.

Не го погледна. Остави го да стои там, сякаш нямаше значение, сякаш беше добре.

Кондора плъзна пръсти по гърба на високия черен кожен стол, на който тя седеше пред извитото си бюро с тъчскрийн повърхност, каквото гражданите, платили за него, щяха да видят чак след години. Усети как кожата поддава под драскащите му пръсти, зачуди се дали тя усеща натиска им по гърба си, как мачкат плътта й около лентата на сутиена. Ако носеше сутиен.

После премина от страната на сърцето й.

Тя вдигна поглед — сини очи и блага приканваща усмивка.

Видя го да разглежда техническото чудо на бюрото й.

Знаеше, че той говори за тъчскрийна, благодарение на който беше толкова лесно да пазиш света, че и шестокласник би се справил.

— Май винаги сме изостанали с един ъпгрейд.