Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Беше се издокарала за случая.

За теб.

Всяка велика стратегия започва с отвличане на вниманието.

Гласът й прозвуча като силен тенор.

Можеше да станеш рокзвезда, беше й казал веднъж. А тя се беше усмихнала.

Тук и сега думите, изречени от усмивката й, гласяха:

— Винаги си искал голям пистолет.

— Получих каквото искам.

— Дано да е достатъчно.

Нищо върху бюрото й, освен камата на поне петнайсет сантиметра от ръката й. Огледа стаята, стените — лавици, книги, изложени като антики, артефакти или пък бяха сувенири, най-вероятно и двете, а оръжие… Не се виждаха оръжия.

Тубите с бензин покрай стената от онези призрачни сини прозорци.

— Значи така изглеждаш на стари години. Мислех, че ще си имаш коса — каза тя.

— Някои неща трябва да си отидат.

— Някои неща се връщат.

Завъртя се наляво, завъртя се надясно, описа пълен кръг и светът се завъртя покрай дулото му, после той отново го насочи към нея. Тя не беше помръднала. Гледаше право в него.

— Сами сме, хлапе.

— Вече никой не е хлапе.

— Сега да не ми се правиш на отговорен? На зрял човек? На… разумен човек?

— Повече, отколкото бях преди.

— Това ще бъде ли проблем?

— Ти така смяташ — отговори Кондора. — Затова се опита да ме убиеш.

— Бъди честен — операцията целеше да те настани някъде, където ще си в безопасност, където ще се грижат за теб и няма да си изложен на стрес. Убийствата започнаха чак след като ти прецака програмата. Пък и признай си откровено — продължи тя, — ти никога ли не си допускал грешка?

Кондора се взираше в нея.

Свали пистолета, вече не я държеше на прицел.

Прибра го в кобура.

Усети как сърцето му блъска в гърдите.

— Не си дошъл, за да ме убиеш — каза тя.

— Не съм дошъл и за да умра.

— Защо дойде?

Той си пое глътка въздух, после още една и едва тогава отговори:

— Ти знаеше, че ще дойда.

— Данните ти са из цялото киберпространство.

— Ти още преди знаеше, че ще дойда — каза той. — Затова си повишила индекса ми на точност при стрелба.

— Като виждам как се появяваш, явно съм била права.

— Самоосъществило се пророчество.

— Ако човек не може сам да се осъществи, кой ще го направи вместо него?

Кондора се намръщи:

— Не мога да разбера защо вършиш тези глупости, замаяна си от властта, или и ти си откачила, или програмата просто те е погълнала с възможностите си.

— На теб какво ти пука?

— Заради някога.

— Заради някога.

— Признание — каза тя. — Изглеждаш добре на материалите от охранителната камера. Нямам нищо против голата ти глава, но те харесвам, какъвто си всъщност. — Удостои го с алената усмивка. — Онази жена, Мърл — тя ли е заместницата ми?

— Тя никога не е била повишен колега. Конфликт на интереси. Или каквото там бяхме с теб.

— Била е твой съзаклятник. Сътрудник.

— Беше човек, на когото му пукаше.

— …и който не успя да се отдръпне от пътя на Кондора. Мъртва ли е? Не съм поглеждала.

— Няма какво да гледаш там.

— Ами ти? — О, тази усмивка, която те познава добре.

Която те познаваше добре.

Кондора се премести наляво — нейното дясно, тя е деснячка, ако замахне с камата или използва друго оръжие, ще предпочете да го направи с дясната си ръка, която е върху гладкото и празно бюро.

— Защо не избяга? — попита той. — Десет потраквания по клавиатурата и можеше да изчезнеш в някой курорт за богати вдовици на плажовете на някое луксозно море.

— Защо да ходя някъде, след като тук мога да съм навсякъде?

— Времето и пространството не са само илюзия.

— Зависи от данните ти. Освен това може би съм чакала теб.

— Защо?

— Всеки се нуждае от човек, с когото може да разговаря. Животът е повик и отклик.

— И какво искаш от мен? Сега.

— Искам онова, което мога да получа. По един или друг начин ще ми го дадеш.

— Ами това… — кимна той към дигиталния й портал към света.

— Каквото и да направя аз… ние… то ще е промяна, която те ще приемат.

— Тези хора не се ли притесняват? Не им ли се повдига от X? Затова ли изведнъж се превърнах в непосредствена заплаха, защото ако в цялата тази бъркотия аз върна здравия си разум…

— Хората винаги се притесняват. Затова имат мен. И теб.

— Заедно.

— Отново — сви рамене тя. — Контролът открай време е твърде сложно нещо за сам човек. Ние направихме така, че да се получи. Едно ново „ние“ може да се окаже забавно. И, разбира се, жизненоважно.

— А тубите с бензин?

— Аз съм предпазливо момиче.