Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

— Само не са знаели как — подметна Кондора.

— Точно преди да излезем от апартамента на Крис тази сутрин отидох до тоалетната, а мобилният беше скрит в панталона ми… Изпратих есемес на сенатора. Предупредих го, че каквото и да става, каквито и изслушвания, мероприятия за набиране на средства или срещи с избиратели да има, да ги прати по дяволите и на всяка цена да се появи в девет и петнайсет на главния вход на сградата „Харт“ и да заведе мен и хората с мен до Комисията по разузнаването. Сигурността се крие в бройката, нали? Особено когато един от тази бройка е американски сенатор. Точно това ми се стори най-умното — да се скрием зад него.

— Телефонът ти! — каза й Кондора. — Проследили са го веднага щом си пуснала есемес на сенатора. Разбрали са с джипиес къде се намираме, за паркинга, за това, че се движим пеша. Един наблюдател с лаптоп, който предава данни, а другият… Откъде е намерил колело…

Мърл скочи на крака, преди Кондора и Фей да успеят да я спрат.

— Боже, те и сега ни следят! — възкликна тя.

— Телефонът? Извади го, дай го…

— Не — отговори тя. — Не — прошепна. Зарея поглед някъде далеч и изрече: — Убиха Крис, понеже се мисля за много умна. Може пък по същия начин да успея да спася вас. — Страните й лъщяха от сълзи.

Кондора пристъпи към нея да я утеши, взе ръцете й в своите, тя обхвана с длани лицето му…

Мърл го ритна с коляно в слабините.

Кондора се свлече на колене на тревистия склон.

Ослепителна болка, дави се, бори се за глътка въздух…

— Де да бях онази, която ти се иска да бъда — чу я той да казва.

Очите му се отвориха и през сълзи съзряха размазания образ на Фей, която се мъчеше да се изправи.

Няма я.

Нея я няма.

— Хайде. — Фей му помогна да се изправи — куцият помага на сакатия. — Не можеш да я хванеш. Станалото - станало. Опитва се да оправи нещата. Знае, че следят телефона, който носи, че ще проследят нея, затова ще бяга, докато… — Фей замълча, за да си поеме дъх. — Заради нея убиха Крис. А сега тя ни осигурява време.

Двамата с Кондора извадиха батериите на мобилните телефони, които беше купила Мърл, разглобиха ги и ги хвърлиха в гората. Късното сутрешно слънце ги сгряваше, докато се спускаха по тревистия склон — ранената, облегната на стария и хромия.

— Иде ми да я гръмна — призна Фей, принудена с всяка следваща крачка да се обляга все по-тежко на него.

— Иде ми да гръмна себе си — каза Кондора, когато по-силна болка замени болката му в слабините.

Двамата държаха пистолетите си в кобурите, докато Кондора помагаше на Фей да се придвижат до пълната с хора подковообразна алея за таксита и микробуси на хотела. Той нагласи розовата качулка така, че да прикрива сплъстената й от кръвта коса, и изобщо не се наложи да я предупреди да върви с наведена глава, защото тя и бездруго едва я държеше изправена — просто механично пристъпваше до него.

„Пълно е с нервни семейства — помисли си Кондора, тътрейки се към плъзгащата се стъклена врата на хотела, прегърнал с лявата си ръка жената и притиснал дясната към черното си кожено яке. — Бащи. Майки.“

Половин дузина костюмари нервничеха сред навалицата от хора, облечени като за самолетен полет… Повече от туристите. Кондора заобиколи една отрупана количка за багаж, проправи си път сред шумни семейства.

„Колежанчета — помисли си, а после: — Не, скоро ще станат колежанчета.“

На обиколка по колежите. Във Вашингтон има много колежи и университети. Всички трябва да видят Вашингтон. Водиш цялото си семейство, превръщаш го в излет и не, няма да ги злепоставим, заслужаваме да разгледаме мястото, заради което сме ипотекирали бъдещето си, та ти да се научиш как е устроен светът и да се сдобиеш с признат паспорт за утрешен ден с добра заплата и изпълнен с обещания.

Нечие деветгодишно братче със сини джинси и петна от сополи се стрелна през навалицата. Пропуск на връв в цветовете на някакъв колеж литна от момчето, но то изобщо не погледна назад. Не видя как Кондора спасява пропуска от горчивата участ да го стъпчат хора, които забързано прекосяват просторното фоайе на хотела.

На пропуска пишеше: ПОСЕТИТЕЛ.

Нима не сме такива всички ?

В дъното на фоайето имаше канапета и тапицирани столове, ниски масички за коктейли от хотелския бар. С наближаването на единайсет часа, когато посетителите трябваше да напуснат хотела, повечето столове бяха заети от съпруги, пазещи куфарите, или (по-рядко) от гимназисти, които си мислеха, че в крайна сметка у дома не е чак толкова зле. Ниските масички бяха отрупани с материали, захвърлени в последния момент — брошури, пакети, приготвени за посетителите, други реликви от епохата на мъртвите дървета.