Ли Чайлд - Минало време

Питър изключи двигателя.

— Колко зле е положението? — попита той.

Марк замълча за миг, след което каза:

— Не може да бъде по-зле. Мотелът изгоря. В момента горят къщата и плевнята. Четирима клиенти са мъртви.

Питър замълча на свой ред. Накрая каза:

— Станалото променя всичко.

— Съгласен.

— Това е краят. Разбираш го, нали? Ченгетата ще ни гонят до дупка.

— Не се съмнявам.

— Трябва да изчезнем от тук — продължи Питър. — Още в тази минута. Само ние двамата. Трябва да го направим, Марк. Може да не оцелеем, ако останем.

— Само ние двамата?

— Робърт и Стивън са безполезни. Те са бреме. Знаеш го.

— Трябва да отворя вратата — каза Марк. — Трябва да се поразкърша, да си опъна краката.

Питър погледна в салона.

— Имаш достатъчно място — каза той.

Въпреки това Марк отвори вратата. Но не излезе. Отвори я точно колкото му бе необходимо, за да освободи заглушителя, и когато Питър застана пред него, той го простреля веднъж в гърдите, втори път в гърлото и трети в лицето.

После затвори вратата, вдигна прозореца, изключи аварийните светлини и потегли по пътя, който водеше към гората.

Ричър достигна сравнително бързо следващия горист участък благодарение на уреда за нощно виждане. Продължи да върви на два метра встрани от пътя. Не си направи труда да се придвижва тихо и незабележимо. Разчиташе на математическата вероятност, че израсналите нагъсто дървета ще попречат на стрелите да го достигнат. А при изстрел отдалече шансът да го уцелят беше едно към сто.

В един момент чу изстрели. Прозвучаха някъде пред него. Две серии. Първо един, а после три. Тих, приглушен пукот. Разстоянието между двете серии беше трийсет секунди. Задната част на мозъка му подсказа, че най-вероятно става въпрос за деветмилиметров пистолет със заглушител, с който някой стреля на открито на разстояние километър и половина.

Предната част на мозъка му обаче възрази. Може да е гръмнало нещо друго, каза тя. Например флакони с някакъв аерозол, погълнати от пламъците. Които отново станаха по-ярки. Бяха припламнали при срутването на покрива, след което бяха поутихнали. Сега отново се разгаряха, сякаш бяха погълнали нова жертва.

Ричър спря. Видя пред себе си две атевета, паркирани едно до друго под ъгъл спрямо пътя. Предниците им бяха стъпили на тревата между дърветата, задниците бяха останали на асфалта. Като пред крайпътно заведение в дълбоката провинция. Уредът за нощно виждане не регистрираше хора наоколо. Вероятно бяха тръгнали напред. Пеша. По-близо до центъра на събитията. Както бяха постъпили първите двама. Тези бяха следващите. Действаха на принципа на ешелонната отбрана. Една двойка, после друга… Затова Ричър не бе служил в пехотата. Не си падаше по безкрайните преходи през пресечена местност.

Продължи напред, но по-тихо от преди. След малко спря.

Видя човек пред себе си. От другата на пътя, на десет-дванайсет метра сред дърветата. Дребна фигурка в далечината, но добре осветена като всичко останало. Очертана с удивителна прецизност във фини сиви и зелени линии. Дрехи като на водолаз, лък и циклопско око.

От партньора му нямаше и следа. Мъжът проявяваше признаци на безпокойство. Може би заради пламъците в далечината. Непрекъснато се оглеждаше и от време на време приклякаше. Може би така се опитваше да определи колко ярко е заревото на хоризонта. И колко скоро ще трябва да извърне поглед. Мъжът бе висок, едър, с високо вдигната брадичка и широки рамене. Несъмнено беше свикнал да командва. В момента обаче не се чувстваше комфортно. Беше объркан. Или ядосан. Сякаш дълбоко в себе си не успяваше да проумее защо щабните му офицери или подчинените му служители не са си свършили работата както трябва.

Ричър се прокрадна между дърветата от другата страна на пътя. Движеше се бавно и безшумно към мъжа, който се намираше на десетина метра от другата страна. По права линия. Но ловецът нямаше добра видимост, за да стреля. Бе навлязъл прекалено навътре. Бе заел прекалено отбранителна позиция. Явно нямаше вроден вкус към атаката.

Ричър прекоси пътя. От целта му го деляха стотина дървета.

Навлезе в гората и продължи да се прокрадва бавно. Стигна на шест метра от мъжа. Уредът за нощно виждане усилваше двайсет хиляди пъти пламъците, които танцуваха на хоризонта, досущ като светкавици от фотоапарати, които посрещат кинозвезда, слязла от автомобил. Мъжът гледаше надолу, в краката си. Може би отблясъците в далечината го дразнеха.