Ли Чайлд - Минало време

После продължи между дърветата.

Марк спря мерцедеса пред кабината на аварийния камион. Беше направил наум някои изчисления. Нямаше представа какво се е случило с поне четирима души. С Карел, клиента от Уолстрийт и самите Пати и Шорти. Плюс един хипотетичен пети играч, ако една от двойките ловци бе станала жертва на неизвестна трета страна. Нищо чудно онзи едър тип да се бе върнал отново. Защото е забелязал нещо. Защото не е останал убеден.

Вината беше на Питър.

Четирима. Или петима. И всичките се намираха пред него. Вероятно далече пред него. Нуждаеше се от още три минути. Само толкова. Може би дори от по-малко. Трябваше да премести аварийния камион, и то бързо, дори ако това означаваше да го вкара в някоя канавка, само и само да освободи пътя, след което да изтича обратно, да скочи в колата си и да офейка. Накъдето и да било. Север, юг, изток или запад. Три минути, може би по-малко. Нищо повече. В същото време обаче наоколо имаше четирима или петима души, за чието местоположение Марк нямаше абсолютно никаква представа. Ако се намираха на повече от три минути от тук, добре, но ако се намираха по-близо, това представляваше проблем.

В крайна сметка Марк прецени, че никой не би могъл да се добере до тук за по-малко от три минути. На практика, а не на теория. Дори с атеве. Разигра ситуацията в ума си. Като партия ускорен шах. Първо едно, после друго, след него трето и прочие. Винаги знаеше какво следва. Камионът разполагаше с мощен дизелов двигател. Всички в околността щяха да го чуят. В първия момент клиентите щяха да помислят, че периметърът е разширен. В хода на играта. За да стане по-забавно. Пати и Шорти щяха да си помислят нещо подобно. Бяха се справили доста добре до момента, затова щяха да решат, че сега периметърът се променя. Никой нямаше да прояви подозрителност. Три минути нямаха никакво значение. Никой нямаше да реагира.

Освен Карел. Защото това беше неговият камион.

Щеше да се досети, че става нещо необичайно. Но можеше и да не провери какво точно, защото вече се смяташе за член на екипа. Особено след последните няколко дни и щедрата отстъпка. Може би щеше да си каже нещо от рода на „моят дом е и твой дом“. Можеше дори да го възприеме като проява на любезност. Организаторите не искат да го откъсват от играта. Все пак той беше клиент. Не беше негово задължение да прави промени по време на лова. Да, можеше да не обърне внимание.

Или пък не. Нищо чудно Карел да се намираше на повече от три минути от тук. Дори да реагираше мигновено, пак можеше да не успее. Трябваше да си проправи път през гората — а той бе навлязъл на поне петдесет-шейсет метра в нея, може би дори повече, — за да се върне при мотора си. Само това можеше да му отнеме три минути.

Или пък не.

Реалистично. Безпристрастно. Марк прецени, че има големи шансове за успех. Карел или щеше да тръгне насам, или нямаше. Зависи на какво разстояние се намираше. Две променливи една след друга. Две хвърляния на ези-тура. Шансовете му за успех бяха три към четири, за провал — едно към четири. Числата не лъжат. Защото при тях няма място за когнитивни предпочитания и склонности.

Марк остави мерцедеса с включен двигател и отворена шофьорската врата. Промуши се между дърветата и огромния преден капак на камиона. Едва си проправи път до кабината. Хвана дръжката и се качи по стълбичката.

Вратата беше заключена.

Не го беше очаквал. За пръв път не се бе досетил какво ще се случи. А това беше толкова елементарно. И все пак не му бе хрумнало. Изобщо. Затова сега стоеше, стъпил на стълбичката с единия крак, увиснал на дръжката с едната си ръка и се люлееше във въздуха, а клоните го удряха по гърба. В първия момент се ядоса. Карел бе постъпил глупаво, оставяйки камиона заключен. Защо го бе направил, по дяволите? Беше абсурдно. Гъвкавостта бе ключов фактор в тяхната работа. Трябваше да могат да преместят камиона по всяко време. Развоят на играта бе съпътстван от неочаквани решения, които се вземаха на момента. Всички го знаеха.

Едва сега Марк започна да се тревожи. Изпита неприятно чувство. Къде можеше да бъде ключът освен в камиона? В най-добрия случай… Най-добрият случай беше най-лошият, защото логично можеше да предположи, че ключът е в джоба на Карел. А това означаваше, че трябва да го намери и да го вземе от него. Което щеше да го забави. И то много. Това на свой ред щеше да увеличи вероятността потенциален противник да попадне на следите му. Това не беше добре.

Но беше за предпочитане пред най-лошия сценарий. Джобовете на Карел бяха плитки. Все пак клинът му бе много тесен, ушит от някаква еластична материя. Щеше ли да вземе ключа със себе си? В края на краищата играчите бяха оставили стаите си отворени, за голяма радост на Шорти, който нахвърля в тях горящите кърпи. Не, никой от тях не би взел ключове със себе си. Може би смятаха, че издутите джобове развалят страхотния им външен вид.