Ли Чайлд - Минало време

Ричър извади втора стрела от колчана. Сега вече държеше по една във всяка ръка. После избра дърво. С дебел, здрав ствол. Шейсетинагодишно, предположи той, ако се съди по дърветата в Райънтаун. Опря рамо на него. Погледнато отпред, изглеждаше по-дебело. Но беше достатъчно близо. Ричър направи крачка встрани и приклекна. Използва стрелата в дясната си ръка, за да удари няколко пъти по земята, след което да опише широки полукръгове с надеждата да имитира падането на олюляващ се мъж, може би дори претъркулването му или пълзенето му по земята. Надяваше се да прозвучи убедително. А може би нямаше да се получи. Може би имитираше чифтосването на рядък животински вид. За да подсили илюзията, Ричър добави протяжен стон, свидетелство за ужасна болка, което съдържаше и безчувственост към болката, и молба за помощ. Надяваше се, че гласът му имитира достатъчно добре онзи хубавец, който приличаше на киноактьор.

Когато приключи, Ричър се изправи и застана странично зад дървото.

Зачака. Изминаха цели две минути. И тогава го чу. Приближаваше се. Много тихо. Много бавно. Промъкваше се право към мястото, където бе чул шума. Беше добър ловец. Вероятно десняк. Следователно щеше да държи лъка в лявата ръка. Насочен напред, полуготов за стрелба. Тетивата щеше да е опъната до половината. Нито много отпусната, нито много опъната. Неудобна позиция. Щеше да върви с лявото рамо напред, завъртял тялото си встрани.

Ричър продължи да чака.

Ловецът забави крачка. Сега се намираше на мястото, откъдето предполагаше, че е дошъл шумът. Беше нетърпелив. Но също и предпазлив.

— Ей, там ли си? — прошепна той с напрегнат глас.

Ричър не помръдна.

— Къде си бе, човек? — продължи вторият стрелец. — Реших, че съм те изгубил. Трябва да тръгвам. Нещо гори в далечината.

Южен Тексас, помисли си Ричър. Любезен глас, вежлив и искрен.

Той изрита клонките в краката си.

— Ти ли си? — попита мъжът.

Ричър не помръдна.

— Ранен ли си?

Вместо отговор Ричър издаде приглушен звук, дошъл дълбоко от гърлото му. Предполагаше, че най-близката дума би била „дишам“, произнесена бавно и задъхано.

Вторият стрелец пристъпи напред. И още напред.

Озова се пред дървото на Ричър. Наистина вървеше с едното рамо напред. Коремът му бе незащитен. Гледаше през ловен монокъл, който в много отношения бе същинско чудо на техниката, но имаше един важен недостатък — липсата на периферно зрение. А това означаваше, че мъжът се приближи прекалено много до дървото. Преди да види Ричър. Преди да замръзне на място. Ричър го прониза със стрелата. Нанесе му силен ъперкът високо в стомаха, толкова силно, че другият край на стрелата се заби в дланта му; толкова силно, че мъжът подскочи нагоре и краката му се отлепиха от земята. Ричър пусна стрелата и дръпна рязко ръка. Мъжът се свлече на колене. Стрелата стърчеше от корема му. Тъпият й край сочеше надолу. От нея се виждаха едва десетина сантиметра плюс перата. Мъжът рухна напред и падна по лице. Падна върху перата. Върхът на стрелата се показа от гърба му. Изглеждаше влажен и лепкав. Но не червен. Зелен, разбира се.

Стивън бе изгубил сигнала от едното фенерче. Сигналът премигна и угасна. Не се появи повече. Вероятно в резултат на удар. Оцелялото фенерче се намираше на двайсетина метра навътре в гората, на шейсетина метра от пътя. Не бе променяло местоположението си от доста време. Стивън нямаше представа защо.

Повече го притесняваха данните на сърдечния ритъм. Мониторът показваше четири прави линии. Което означаваше, че четирима от клиентите им са мъртви. А това беше невъзможно! Сигурно оборудването се беше повредило. Нямаше друго обяснение. Може би някой трябваше да провери гривните. Данните от предавателите показваха, че Питър и Робърт се намират на значително разстояние един от друг, заели позиции по двата фланга в периферията на гората. Все още не се бяха намесили и стояха в очакване някой да поиска съвет, нищо повече. Марк се движеше, като описваше широка дъга, която водеше към мотела. Не бързаше. Или вървеше пеша, или караше бавно. Прекалено бавно. Трябваше да се задействат. Стивън беше длъжен да им каже. Но не можеше. Комуникационното оборудване бе изгоряло. Слушалките им бяха безполезни. Не чуваха нищо. И следователно не правеха нищо. Може би наблюдаваха огъня.

Оцелялото фенерче започна да се движи.

Единият крачол на Шорти беше подгизнал от кръв. Пати не можеше да разкъса плата. Беше прекалено мокър, прекалено тежък, прекалено хлъзгав. Тя изтича назад и се върна със стрелата в ръка. Използва острия й връх, за да разшири дупката в плата. Стрелата беше нова и остра като бръснач. Пати разряза крачола на десетина сантиметра от двете страни на раната. Отметна лепкавата материя. И разгледа раната. Отверстието беше вертикално. Стрелата се бе забила над коляното, на около една трета от дължината на бедрото. Право в средата. Беше разкъсала мускула и заседнала в костта.