Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

— О, по дяволите…

Всичко се наклони и пътят отдолу се разпадна…

Ферарито излетя от края на срутващия се във фиорда мост и се блъсна в твърдия бряг. Ауспусите се откъснаха при удара, тонът на двигателя се превърна в грубо, накъсано стържене.

Чейс се бореше да задържи колата под контрол, но тя се завъртя. Наби спирачките. Ферарито се разтресе от ударите на антиблокиращата система, но се плъзна встрани, гумите се напрегнаха изкривени, заплашвайки да се спукат.

Той се подпря с опънали ръце върху волана. Колата се извъртя и полетя заднишком срещу една стена.

Дръпване на крака от спирачката и ускоряване…

… Ляв волан и спирачка!

С писък на изтерзана гума Ферарито спря в облак от задушлив пушек на крачка от стената на летището. Чейс се закашля. През разбитото предно стъкло видя друг облак, призрачна линия от прах, маркираща мястото, където до преди малко бе мостът. Охраната, която го преследваше, бе изчезнала в реката заедно с шефовете си.

И със Старкман.

Чейс спря и отправи мълчалива благодарност към бившия си партньор.

После се обърна към пистата. Оттук виждаше тромавия бял силует на А380 на тъмния фон на околните хълмове, готов да направи завой.

И да излети.

Той включи сплесканото Ферари на скорост и отлепи със скърцане на гуми.

Товарният самолет забави, когато приближи края на пистата за отвеждане на мястото за излитане, подготвяйки се за широк полуоборот по дългата два километра писта.

Чейс държеше очите си приковани в самолета и увеличаваше скоростта на Ферарито. Бръснещият вятър го принуждаваше да присвива очи, очите му сълзяха, но всичко, което трябваше да направи, бе да продължава по права линия напред.

Никога не се бе качвал на А380, не знаеше почти нищо за вътрешното му разпределение освен това, че е на две нива. Но онова бе пътническа версия — а този тук бе товарен, което означаваше, че е по-различен.

Щеше да импровизира, когато се качи на борда. Опитът да попречи на излитането с Ферарито бе като да се опита да спре танк с картонена кутия.

А не можеше да се опита да го спре, като стреля — съществуваше прекалено голям риск да убие Нина, ако отвътре откриеха огън или в резултат на това се блъснеха.

Той стигна до сто и четиридесет, почти не виждаше скоростта от насълзените си очи. Самолетът представляваше размазано бяло петно в момента, когато завиваше.

Каквото и да правеше, трябваше да мисли бързо…

— Госпожице Фрост! — прозвуча гласът на пилота по интеркома. — На пистата има кола!

Кари отиде до вратата на кабината и погледна надолу.

— Какво? — ахна тя. Нина също се приближи. Тя видя простиращата се напред писта и носещото се право към тях яркочервено Ферари кабрио!

Колата напредваше с невероятна скорост, единственият й пътник придоби форма. Дори от разстояние, тя позна голата глава зад волана в мига, в който я видя.

— О, господи! Това е Еди!

Кари изглеждаше шокирана, но само след миг се съвзе и се обърна към интеркома.

— Кари Фрост е. Не излитайте при никакви обстоятелства, преди да унищожите колата на пистата! Онова, което той се опитва да направи, е да улучи този самолет във въздуха. Това е заповед! — Тя се обърна към прозореца. — Какво прави той, по дяволите?

— Опитва се да те спре — отвърна Нина.

Кари стисна челюсти и изражението й стана твърдо.

— Няма да успее.

Тя отиде до стъпалата и извика към охраната долу:

— Вземете оръжията си и отворете страничните люкове! Някой се опитва да попречи на излитането ни…

Нина осъзна, че Кари е с гръб към нея и се държи единствено за парапета.

Дори не разполагаше с време да обмисли идеята. Вместо това действа чисто инстинктивно като блъсна норвежката с две ръце.

Изненадана, Кари не успя да се задържи и падна. Тя изкрещя, когато се прекатури надолу по металните стъпала, удряйки крайниците си в твърдите ръбове, докато накрая се озова долу кървяща и замаяна.

Нина я гледаше почти в шок, ужасена от онова, което бе сторила.

Трябваше да бяга!

Тя изтича към вратата на гърба на кабината, като се молеше да не е заключена. Не беше. Премина бързо и се озова вътре в горното товарно отделение, сводест тунел от голи метални ребра, пълен с редица тракащи контейнери. Огромно количество бели лампи, разположени по тавана, осигуряваха почти призрачно осветление.

На вратата нямаше ключ. Тя бързо се огледа, търсейки как да се прикрие.

Най-близкият контейнер се намираше само на няколко крачки, прихванат с дебели ремъци, прикрепени за пода. Тя дръпна онова, което сметна, че е лостът за освобождаване. С шумно изщракване ремъкът се отпусна. Премести го зад една метална греда в стената, преди да се опита да го завърже около дръжката на вратата и го дръпна силно. Не че щеше да попречи на отварянето на вратата, но щеше да е твърде трудно, за когото и да е да се промъкне през тясната пролука.