Клайв Касслер - Преследването

Беше почти тъмно, когато Бел мина през входа на хотел „Браун Палас“ на 17-та улица. Регистрира се на рецепцията и огледа величественото фоайе, разположено в атриум, извисен до деветия стаж. Колоните и стенната облицовка, докарани с железопътен транспорт от Мексико и изваяни от златист оникс, отразяваха пастелната светлина, която се процеждаше през матовия стъклен таван. Над седемстотин панела от ковано желязо украсяваха перилата на балконите, обхванали в пръстен фоайето от горните етажи.

Неизвестен на широката публика беше фактът, че собственикът на хотел и ресторант „Навар“ от другата страна на улицата бе прокопал подземна релсова система от „Браун Палас“ до своето заведение за удобство на джентълмените, пожелали да се забавляват с дамите от един бардак на горния стаж, без да ги виждат как влизат и излизат.

Бел получи ключа си, влезе в асансьора и каза на оператора на кой етаж е апартаментът му. Зад него влезе някаква жена. Спря се до огледалната стена и се обърна с лице към вратата. Беше облечена в дълга синя копринена рокля с голяма кордела на гърба. Огнената й светлочервена коса бе фина и копринено мека, прибрана на кок, от който се сипеха къдрици. От косата й се издигаха две големи пера. Излъчваше мило очарование. Беше висока, с изправена стойка, женствена, вероятно между двайсет и пет и двайсет и седем годишна, предположи Бел, а може би по-млада, ако се съдеше по лебедовата й шия и лицето, гладко като алабастър. Очите й бяха златистокафяви. Беше необикновено привлекателна. Може би не съвсем красива, но изключително чаровна по всякакви мерки. Освен това детективът забеляза, че дамата не носи брачна халка.

Жената беше облечена сякаш възнамеряваше да присъства на бал в хотела, прецени Бел. Беше прав, както обикновено. Асансьорът спря на втория етаж — там бяха разположени балните зали. Той се отдръпна с шапка в ръка и я удостои с лек поклон, докато излизаше на площадката.

Дамата му хвърли усмивка с изненадваща топлота и каза с мек и същевременно леко дрезгав глас:

— Благодаря ви, господин Бел.

В първия миг не можа да се осъзнае, но след това прозрението го удари като чук по палеца. Беше стъписан, че жената го познава, а беше сигурен, че никога не бе я виждал преди. Бел стисна асансьорния оператор за ръката.

— Задръжте вратата за момент.

Беше се сляла с тълпата, която се изсипваше през сводестия вход на голямата бална зала на хотела. Жените носеха пленителни тоалети в екстравагантни цветове — пурпур, пауново синьо, смарагдово зелено — с панделки, игли и пера в косите. Мъжете бяха облечени в най-фините си вечерни дрехи. Транспарант над входа на залата гласеше:

БЕНЕФИС ЗА СИРАЦИТЕ ОТ СЕЙНТ ДЖОН

Бел отстъпи назад и кимна на асансьорния оператор.

— Благодаря ви. Моля, закарайте ме горе.

Отключи вратата на апартамента си. Имаше си кабинет, дневна, луксозна баня и спалня с легло с балдахин, всичко обзаведено с викторианска елегантност. Куфарите му бяха отворени, а дрехите — подредени в дрешника и окачени в килера от камериерка — услуга, осигурена за резервиралите апартаменти. Куфарите ги нямаше. Бяха изнесени от стаята и прибрани в подземния хотелски склад. Бел не загуби много време — взе си бърз душ и се избръсна.

Отвори часовника си и погледна часа. Трийсет минути бяха изтекли от излизането му от асансьора. Още петнайсет минути му отне, докато върже черната си вратовръзка, закопчае ризата и стегне връзките на маншетите — работа, за която обикновено бяха нужни четири ръце. Един от редките случаи, в които съжаляваше, че си няма съпруга за помощ. Последваха черните чорапи и обувки. Не носеше пояс, вместо него облече черен елек със златна верижка, минаваща от левия джоб през илик до големия златен часовник в десния джоб. Най-сетне облече едноредното черно сако със сатенени ревери.

Един последен поглед в отражението в двуметровото стенно огледало и бе готов за вечерта, каквото и да донесеше тя.

Благотворителният бал беше в пълния си разгар, когато влезе в балната зала и застана ненатрапчиво зад една висока палма в саксия. Салонът беше просторен и величествен. Паркетът на дансинга беше положен в сложна фигура на греещо слънце, таванът — украсен с цветни фрески. Погледът му се спря на загадъчната жена, седнала с гръб към него с три двойки на шеста маса. Като че ли беше сама, без придружител. Бел се промъкна към хотелския управител, ръководещ вечерното събитие.

— Моля да ме извините — заговори му с приятелска усмивка, — но бихте ли могъл да ми кажете името на дамата в синята рокля на шеста маса?