Клайв Касслер - Преследването

Аликзандър подаде ръка и устните му се разтвориха в усмивка, напълно лишена от веселие.

— Г-н Бел, за мен е чест да се запозная с най-добрия агент на Ван Дорн.

Бел подмина комплимента, в който нямаше и намек за топлота.

— Честта да се запозная с вас е моя — отвърна той сдържано. Беше явно, че Аликзандър просто го смята за натрапник в личната му територия.

— Моля, елате отзад. Преди да ви покажа новия ви кабинет, ще трябва да поговорим.

Аликзандър се обърна рязко и мина с вдървена походка през вратата към вътрешните кабинети. Мисис Мърфи стоеше отстрани, мило усмихнаха, докато двамата влизаха.

Кабинетът на Аликзандър беше разположен в единствения ъгъл с панорамна гледка към планините. Другите кабинети бяха малки и без прозорци. Бел забеляза, че също така са и без врати, с което не предлагаха почти никаква интимност. Владението на началника беше обзаведено с канапета с телешка кожа и столове. Масивното му бюро беше пищно резбовано и без никакви документи отгоре. Колкото и неугледно да бе облеклото на Аликзандър, човекът явно беше особено придирчив в работните си навици.

Настани се зад бюрото си в стол с висок гръб и махна с ръка на Бел да седне в твърд дървен стол в отсрещния край. Единственото, което липсваше за пълното унижение, помисли си детективът, беше подиум под работното място на Аликзандър, за да може да гледа отвисоко служителите и гостите си като малко олимпийско божество.

— Не, благодаря — отвърна сдържано Бел. — След два дни седене във влак, бих предпочел нещо по-меко. — При тези думи се отпусна на едно от канапетата.

— Както желаете — отвърна Аликзандър, не особено доволен от високомерното поведение на новодошлия.

— Не бяхте тук, когато работих по един случай преди три години — отбеляза Бел.

— Не, дойдох шест месеца по-късно, когато бях повишен от офиса ни в Сиатъл.

— Г-н Ван Дорн се изказа много ласкаво за вас — излъга детективът. Ван Дорн изобщо не беше му споменавал за него.

Аликзандър сплете ръце и се подпря на празното си, голо като пустиня бюро.

— Вярвам, че ви е уведомил за убиеца и операциите му.

— Не в разговор. — Бел замълча и вдигна кожената чанта. — Но ми даде няколко доклада, които прегледах, докато пътувах във влака. Мога да разбера защо престъпникът, отговорен за обирите и убийствата, е толкова труден за залавяне. Планира криминалните си акции изключително грижливо и техниките му изглеждат безукорни.

— Достатъчно причини да се измъква.

— След като разучих материалите съм убеден, че фетишизмът му към детайлите ще се окаже неговият провал — каза замислено Бел.

Аликзандър го изгледа подозрително.

— Какво, ако позволите да попитам, ви доведе до това заключение?

— Работите му са прекалено съвършени, прекалено точно разчетени. Една малка грешка може да се окаже последната му.

— Надявам се да имаме много близки отношения — каза Аликзандър с едва прикрита неприязън.

— Съгласен съм — отвърна Бел. — Ван Дорн каза, че мога да взема Арт Къртис и Глен Ървайн в екипа си, стига да нямате нищо против.

— Никакъв проблем. Не бих тръгнал против желанията на господин Ван Дорн. Освен това те ми казаха, че са работили с вас преди няколко години.

— Да, смятам ги за отдадени на работата си агенти. — Бел се изправи. — Мога ли да видя кабинета си?

— Разбира се.

Аликзандър излезе иззад бюрото си и пристъпи навън в коридора.

Бел видя, че всички кабинети бяха доста малки и съвсем скромни. Обзавеждането беше оскъдно, без никакви картини на стените. Единственият друг присъстващ агент бе в кабинета си. Бел не го познаваше, а и Аликзандър не си направи труда го представи.

Преди Аликзандър да е успял да посочи едно от килерчетата кабинети. Бел попита невинно:

— Имате ли конферентна зала?

Аликзандър кимна.

— Да, по коридора срещу кабинетите.

Спря, отвори една врата и се отдръпна, за да го пусне да влезе.

Конферентната зала беше близо 9 метра дълга и 4,5 метра широка. Дълга тъмна чамова маса с лъскава повърхност стоеше разположена между два масивни кръгли полилея. Около нея равномерно бяха подредени осемнайсет кожени шефски стола. Стаята беше облицована с чам с цвета на масата, а подът беше застлан с тъмночервен вълнен килим. На едната стена се издигаха високи прозорци, позволяващи на ранната следобедна слънчева светлина да огрее всяко ъгълче в помещението.

— Много хубаво — каза Бел впечатлен. — Много хубаво.

— Да — отвърна Аликзандър с нескрита гордост, която прозираше в хищните му като на хрътка очи. — Използвам я често за срещи с политици и влиятелни хора в града. Придава сериозна тежест и имидж на детективска агенция „Ван Дорн“.