Клайв Касслер - Преследването

Вече в пълна безопасност в луксозното си скривалище на колела, крадецът се отпусна и разлисти брой на местния „Херълд“. Неволно се зачуди какво ли щяха да отпечатат във вестника на следващия ден за банковия обир и убийството на управителя и касиера. Отново, както много пъти досега, не изпита никакво угризение. За смъртите не помисли повече.

По-късно, освен мистерията как крадецът убиец се е измъкнал без следа, другата загадка щеше да е фургонът, намерен извън града на пътя за Бълфрог. Фургонът беше празен и изглежда го беше карало чучело. Хайката, която го догони, беше объркана.

Шериф Джош Милър умееше да събере две и две, но разсъжденията му не стигнаха доникъде. Всичко изглеждаше нелогично. Бандитът не беше оставил никакви следи.

Обирът и убийствата в Райълит се превърнаха в поредната нерешена загадка.

Слънчевата светлина подсилваше цветовия контраст от една миля надморска височина в Колорадо. Небето беше безоблачно, проснало се като яркосин юрган над град Денвър.

Айзък Бел затвори вратата на спалното си купе и слезе от влака, стъпвайки на наблюдателната платформа в задния край на вагона „Пулман“. Спря се, за да погледне часовниковата кула на построената в готически стил Юнион Стейшън. Изградено от камък, докаран от Скалистите планини, внушителното триетажно здание се беше проснало на четвърт миля.

Увенчаните с върхове стрелки на огромния часовник показваха 11:40. Бел извади големия си златен часовник от джоба на елека на безукорно изгладения си ленен костюм и погледна циферблата с римски цифри. Неговото точно време беше 11:43. Усмихна се доволен на себе си, знаейки със сигурност, че големият часовник на кулата е изостанал с три минути.

Слезе на облицования с червени тухли перон и закрачи към багажния вагон. Разпозна куфарите си и извика един носач.

— Казвам се Бел. Ще бъдете ли така добър да доставите куфарите ми в хотел „Браун Палас“?

Носачът се усмихна широко на златната монета, поставена в дланта му, и я потърка почти благоговейно.

— Да, сър, лично ще ги доставя.

— Очаквам и един голям дървен сандък да дойде с по-късен влак. Бихте ли се погрижили и той да се достави в хотела?

— Да, сър, ще се погрижа и за него. — Носачът се ухили широко, потърквайки златната монета.

— Ще ви бъда благодарен.

— Може ли да ви я нося? — попита портиерът и кимна към пътната чанта в ръката на Бел.

— Ще я задържа с мен, благодаря.

— А да ви повикам ли такси?

— Няма да е нужно. Ще взема трамвая.

Бел закрачи през главното гарово фоайе с високия таван, с величествените полилеи, покрай редиците дъбови пейки с висок гръб за чакащи и се озова навън през главния вход, обкръжен от чифт колони в гръцки стил. Прекоси улица Уинкуп по посока към 17-та и мина под вдигнатата наскоро арка „Мизпа“, която наподобяваше портал с двата развети флага на САЩ горе. Беше построена, за да посреща и да казва „сбогом“ на влаковите пътници. Бел знаеше, че „Мизпа“ означава „наблюдателница“ на староеврейски.

Две дами, облечени в леки летни рокли, с ръкавици и пищни шапки, украсени с цветя, минаха покрай него на задвижвана с електрическа батерия кола. Бел свали шапка и двете с кимвания и усмивки благодариха на удостоилия ги с вниманието си привлекателен мъж, преди да продължат по 17-та към сградата на щатския сенат.

Теглените от коне коли и файтони все още надвишаваха малобройните автомобили, които щъкаха нагоре-надолу из града. Вагон на компания „Трамвайна линия Денвър“ издрънча откъм ъгъла на улица Уейзи и се приближи към края на карето, където спря да разтовари и да качи нови пътници. Линиите на конска тяга бяха нещо от миналото и по улиците вече властваха електрически вагони, достигащи до всеки квартал на Денвър.

Бел изкачи стъпалата и даде десет цента на водача. Звънецът издрънча и голямото червено возило затрополи нагоре по 17-та улица. Три и четириетажни тухлени сгради изпълваха следващите четири карета. Тротоарите бяха пълни с хора в типичния делови ден. Мъжете носеха черни и сиви костюми и вратовръзки, докато дамите крачеха в дълги рокли с поли малко над глезените. Повечето жени бяха с елегантни шапки и носеха слънчобрани.

Огледа с любопитство един магазин, продаващ моторни коли „Кадилак“. Тентите бяха вдигнати над витрините и вътре се виждаха новите возила. Бел се озърна за табелите по улицата, за да запомни мястото. Като ентусиаст на моторни коли притежаваше състезателна кола „локомобил“, карана от Джо Трейси в пътната надпревара за купата „Вандербилт“ през 1905 г. на Лонг Айлънд, Ню Йорк, където се беше класирала трета. Бел я беше превърнал в средство за улично придвижване, като беше добавил калници и фарове.