Клайв Касслер - Преследването

Кауфман бе застанал до него и гледаше със страхопочитание пачките банкноти, натъпкани в сандъка.

— Колко предполагате, че има вътре?

Бел затвори капака и посочи към другите четири сандъка.

— Наслуки? Може би четири или пет милиона.

— Какво ще стане с тях? — попита Кауфман с блясък в очите.

— Връщат се в банката, чиито вложители бяха ограбени.

— По-добре екипажът ми да не разбере за това — каза Кауфман сериозно. — Току-виж им хрумнало, че щом са го извадили, е тяхно.

Бел се усмихна.

— Сигурен съм, че банковите комисионери в Сан Франциско ще бъдат изключително щедри с възнаграждението за вас и екипажа ви.

Кауфман остана доволен. Погледът му се плъзна из вагона.

— Трябва да е било луксозен палат на колела, преди да потъне. Не бях виждал досега товарен вагон, устроен като частен вагон „Пулман“.

— Никакви разходи не бяха спестени — отвърна Бел, мярнал с очи няколко бутилки отбрано шампанско и скъпо бренди, пръснати в тинята на пода.

Лицето на Кауфман помръкна и той кимна към две безформени купчини, изпъкнали над пода.

— Тези ли са двамата, които търсехте?

Бел кимна сдържано.

— Джейкъб Кромуел, скандалният Бандит касапин и сестра му Маргарет.

— Бандита касапин. — Кауфман повтори името със страхопочитание. — Винаги съм мислил, че е изчезнал.

— Легенда, поддържана през годините, защото парите така и не бяха възстановени.

Адипозната тъкан, съхранявала някога тлъстината на Кромуел, се беше разкъсала и тялото му, като труповете в кабината на локомотива, беше станало като восък от осапуняването. Прословутият убиец изобщо не приличаше на онова, което бе като живо човешко същество. Все едно че се беше стопил в неразличима буца от кафяв желатин. Тялото му беше извито, сякаш бе умрял гърчейки се от ужас, когато тоновете вода бяха нахлули във вагона, последвал локомотива към дъното на езерото. Бел не се заблуди. Кромуел можеше да се е борил да оживее, но никога нямаше да се поддаде на ужаса. Не изглеждаше вече застрашителна фигура. Господството му с грабежите и убийствата беше приключило преди четирийсет и четири години под студените води на Флетхед.

Нагази през тинята и спря до тялото на Маргарет. Лъскавата й коса се бе разпиляла в калта, оплетена със стръкове подводна тръстика. Красивото някога лице приличаше на скулптура, останала недовършена от ваятеля. Бел неволно си спомни за красотата и жизнеността й в нощта, когато се срещнаха в асансьора на хотел „Браун Палас“.

Кауфман прекъсна мислите му.

— Сестра му ли е?

Бел кимна. Изпитваше непреодолима тъга и разкаяние. Последните й думи, преди той да падне от вагона се върнаха, за да го терзаят. Така и не можеше да обясни чувствата си към нея. Не беше увличаща любов от негова страна, по-скоро нежност, примесена с омраза. Нямаше прошка за престъпните й действия в съюз с брат й. Заслужила бе смъртта си също като него.

— Не мога да преценя по вида й сега промълви Кауфман. — Вероятно е била красива жена.

— О, да — отвърна тихо Бел. — Красива жена, изпълнена с живот, но забулена в зло. — Обърна се натъжен, но очите му останаха сухи.

Малко преди полунощ спасителната баржа пристана до стария железопътен кей в Ролинс. Бел се разбра с Кауфман труповете да бъдат откарани в близкото погребално бюро и близките на Хънт и Кар да бъдат уведомени. Разпозна Джоузеф Ван Дорн, застанал на кея в обкръжението на четирима свои агенти и не се изненада, че го вижда.

Ван Дорн караше своите осемдесет, но стоеше все така изправен, с буйна сива коса и очи, които така и не губеха блясъка си. Въпреки че двамата му синове ръководеха агенцията от офиси във Вашингтон, окръг Колумбия, все още работеше от стария си офис в Чикаго и даваше консултации по случаи, останали нерешени.

Бел се приближи и стисна ръката му.

— Радвам се, че те виждам, Джоузеф. Толкова време мина.

Ван Дорн се усмихна широко.

— Работата ми не е толкова интересна, откакто ти се оттегли.

— Нищо не можеше да ме спре да се върна на този случай.

Ван Дорн се загледа към товарния вагон. Под смътната светлина на кея приличаше на зло чудовище от дълбините.

— Там ли бяха? — попита той.

— Парите ли?

Бел само кимна.

— А Кромуел?

— Той и сестра му, Маргарет.

Ван Дорн въздъхна тежко.

— Значи най-после приключи. Мога да напиша финал на легендата за Бандита касапин.

— Малко от вложителите на банка „Кромуел“ ще са живи да получат парите си — отрони замислено Бел.