Клайв Касслер - Преследването

Дрехите и дървосекаческото му палто бяха прогизнали до кожата, но Бос пусна едната си ръка от щурвала, вдигна тръбата и изсвири. Последва пауза от близо трийсет секунди, преди Реган да се отзове.

— Да, капитане?

— Как изглежда долу при теб?

— Имам добра пара, но водата продължава да се качва. — В гласа на Реган се долавяше страх. — Над глезените ми е.

— Стигне ли до коленете ти, махай се оттам — заповяда му Бос.

— Още ли искате да пусна лодката? — попита Реган притеснено.

— Не си прави труда — отвърна Бос с горчивина. — Вълната я отнесе.

Страхът в гласа на младежа този път доловимо натежа.

— Какво ще правим, ако се наложи да напуснем кораба?

Бос отвърна мрачно:

— Моли се да има достатъчно откъртени греди във водата, за да се задържим на тях, докато бурята затихне.

Капитанът окачи говорителната тръба и рязко завъртя щурвала, за да задържи съда право срещу бурята, когато една огромна вълна удари отляво в носа на „Калиспел“ и го изтласка странично надолу. Точно от това се боеше Бос. Хванат от голяма вълна отстрани по корпуса и без да може да се изправи, фериботът щеше да се преобърне и да потъне като камък под тежестта на влака.

Докато се бореше да обърне кораба челно в пастта на урагана, капитанът хвърли поглед към влака и се стъписа щом видя как машината бясно се търкаля напред-назад по коловоза, докато корабът пропадаше в падините и се надигаше на гребена на вълните, които вече кипяха около задвижващите колела на локомотива.

Малко удовлетворение му носеше мисълта, че ако „Калиспел“ потънеше в дълбините на езерото, престъпниците на влака щяха да загинат с него.

Вътре в локомотива Хънт и Кар се вкопчваха във всеки клапан, тръба или лост, до който можеха да се докопат, за да не изхвърчат и се блъснат в котела и страните на кабината. Абнър седеше в седалката на машиниста, притиснал стъпала в предния пулт под прозореца. Нямаше нужда да държи пистолета насочен към машиниста и огняря. Не и след като всеки от тях се бореше да се задържи и да не пострада. Не той вече бе заплахата за тях. Застрашавате ги бурята, беснееща наоколо.

Последното нещо, което можеше да хрумне на Абнър бе, че двамата кроят да го атакуват. Не чу приглушените думи, които си размениха, нито видя знаците, които си дадоха с ръце. Нищо не му оставаше, освен да гледа със страх побеснялата вода, блъскаща от всички страни ферибота. Машинистът падна от седалката си, залитна през кабината и се блъсна в Абнър. Ударът за миг го зашемети, но той избута обратно Хънт към неговата страна в кабината.

Абнър не обърна внимание на Кар, докато огнярят хвърляше въглища в пещта и се мъчеше да се задържи на крака от непрекъснатото накланяне и завъртане на ферибота. Хънт отново залитна към него. Раздразнен, Абнър се опита да надигне машиниста и да го избута назад, но този път Хънт се беше хвърлил срещу него и затисна ръцете му до хълбока. След това Хънт падна назад и дръпна изненадания и ядосан Абнър на пода върху себе си.

Готов за действие, Кар замахна с въглищното си гребло над главата на престъпника и го стовари между раменните му плешки. Фериботът се гмурна в пропад тъкмо когато Кар завъртя греблото с мълниеносна бързина, но без да улучи главата на Абнър, което със сигурност щеше да разбие черепа му. Все едно че бе ударил с лопатата паднал дънер.

Ударът беше жесток, съкрушителен и щеше да парализира повечето мъже. Не и Абнър. Той само изпъшка с изкривено от болка лице, изтърколи се от Хънт и се вдигна на колене. Издърпа своя „Смит & Уесън“ и го насочи към Кар. Лицето му беше безизразно и очите гледаха немигащи, когато дръпна спусъка. Греблото на Кар се надигаше за нов удар, но огнярят замръзна, щом куршумът го прониза в гърдите. Ударът го отхвърли назад към лабиринта от клапани, преди бавно да се смъкне на колене и да рухне на пода на кабината.

Без ни най-малко колебание Абнър извърна цевта на револвера към Хънт и простреля машиниста в стомаха. Хънт се преви на две, очите му се впиха в Абнър с хладна омраза, примесена с болка и изненада. Олюля се назад, с едната ръка притисната в стомаха, а другата — изпъната напред. Твърде късно Абнър осъзна какво бе намислил Хънт. Преди да успее да реагира, машинистът се пресегна и ръката му падна върху месинговия спирачен лост на машината и го завъртя от дясно на ляво. В последните си сили Хънт уви ръката си около лоста на дросела и го дръпна към себе си, докато падаше мъртъв.

Задвижващите колела се завъртяха и локомотивът се понесе напред. Абнър, останал без сили от съкрушителния удар в гърба, не можа да реагира. Мъгла запълни полезрението му и минаха три дълги секунди докато осъзнае, че локомотивът се движи по палубата на ферибота. Късно бе за всякакъв опит да се спре неизбежното. Докато Абнър успее да избута дросела назад, сто трийсет и четиритонният локомотив започна гмуркането си от широкия нос на „Калиспел“ към студените дълбини на езерото Флетхед.