Клайв Касслер - Преследването

— Да — промълви той. — Имах късмет.

— Кои бяха онези хора?

— Двама бяха невинни членове на влаковия екип, задържани като заложници. Другите трима бяха издирвани за убийства и грабежи. Щях да ги арестувам като стигнем пристанището.

— Горките дяволи. Удавянето не е най-добрият начин да си идеш.

Бел беше обзет от дълбоко чувство за вина и от скръб. Лицето му беше безизразно, когато извърна погледа си към водите на езерото. Вълните вече не изглеждаха така опасни и улягаха. Чинукът се отнасяше на югоизток и ужасните ветрове бяха затихнали до хладен бриз.

— Не — промълви той. — Не е най-добрият.

16 април, 1950 г.

езерото Флетхед, Монтана

След като въглищният тендер беше вдигнат и поставен на баржата зад локомотива „Пасифик“, водолазите съсредоточиха усилията си над прокарването на стоманените въжета на крана под дъното на товарния вагон и закачането им на рама, за да може и той да бъде вдигнат. Въпреки калта и тинята, името „ЮЖЕН ПАСИФИК“ все още се четеше на страните на тендера.

Късно следобеда Боб Кауфман, който ръководеше спасителната операция, крачеше нетърпеливо по палубата, докато вдигаха водолазите от дъното на платформа, която се люшна на баржата. Погледна нагоре към облаците, потъмнели, но не застрашително, и запали пура, докато чакаше да вдигнат месинговия шлем от главата на старшия водолаз.

Щом главата на водолаза се показа от вдигнатия шлем, Кауфман попита:

— Как е?

Водолазът, оплешивяващ мъж малко над четиридесетте, кимна.

— Въжетата са укрепени. Може да кажете на краниста да започне да вдига.

Кауфман махна на мъжа в кабината на големия кран, извисил се нагоре от палубата на спасителната баржа.

— Всички въжета са укрепени! — извика му. — Вдигай! — След това се обърна и заговори на високия по-стар мъж с посребряла коса, който стоеше до него на палубата на баржата. — Готови сме да вдигнем товарния вагон, господин Бел.

Айзък Бел кимна. Лицето му беше спокойно, но стегнато в очакване.

— Добре, господин Кауфман. Да видим как изглежда след всички тези години на дъното на езерото.

Кранистът задвижи повдигащите лостове, въжетата се изпънаха, докато дизеловият двигател на крана набираше обороти, преди да се надвеси над борда и да се напрегне, за да издърпа товарния вагон. Операцията изобщо не беше толкова сложна, колкото с вдигането на сто трийсет и четиритонния локомотив. Щом вагонът се отлепи от дъното, вдигането продължи гладко.

Бел наблюдаваше с мрачно страхопочитание как товарният вагон изригна над водната повърхност и продължи нагоре, преди кранът бавно да го люшне над баржата. С ловко превключване на лостовете, кранистът внимателно сниши вагона, докато се отпусна на палубата зад локомотива и тендера.

Загледан във влака Бел усети, че му е трудно да си представи как бе изглеждал преди толкова много години. Приближи се до вагона и изтри лепкавата езерна тиня и растителност от серийния номер, едва видим под капещата кал. Цифрите 16455 се откроиха ясно.

След това погледна към товарната врата. Все още беше отворена, както при падането му през нея преди толкова време. Вътре беше тъмно, тъй като слънчевата светлина бе затулена от облаците. В ума му нахлуха спомени за онзи съдбовен ден, когато влакът се затъркаля по ферибота и се гмурна към дъното на езерото. Това, което предстоеше да види вътре, го плашеше.

Кауфман се приближи със стълбата, с която бяха влезли в локомотивната кабина и я опря на ръба на отворената врата на вагона.

— След вас, господин Бел.

Бел кимна мълчаливо и бавно се качи по стълбата, докато застана на прага на багажния вагон. Загледа се в тъмното и се заслуша в капещата през процепите на дъсчения под вода. Едва потисна трепета си. Влагата и тинята воняха сякаш на смърт, стара, зла и безкрайно ужасна.

Пищните някога мебели и украса на луксозния вагон сега приличаха на нещо извадено от кошмар. Плюшеният килим на пода беше покрит с утайка, разкрасена с дълги и тънки стръкове езерна трева. Изящно резбованият бар, кожените кресла и канапе, лампите „Тифани“ на тавана, дори картините на стените изглеждаха гротескно под покрилата ги кафява слуз и водорасли. Малки риби, неуспели да се измъкнат, докато вагонът излизаше от водата, пляскаха по пода.

Отлагайки сякаш неизбежното, Бел зашляпа през калта и намери петте кожени сандъка покрай едната стена, където помнеше, че ги бе видял през 1906 г. Извади сгъваем нож от джоба си и разпра ръждясалите, почти замръзнали ключалки на първия сандък. Вдигна капака и видя, че вътре почти не беше проникнала тиня. Вдигна внимателно един от вързопите. Хартиените банкноти бяха прогизнали, но пазеха формата и плътността си. Печатът на златните сертификати все още изглеждаше ясен и добре оформен.