Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

Докато преследвах един психопат и оглеждах овъглени трупове, Камила Ъндърхил, тази Марта Стюарт от съседната врата, бе превърнала нашата ниша в коридора във великолепен есенен кът. Трябваше да си напомня да й благодаря, когато всичко свърши.

После улових отражението си в огледалото над масата и изстинах. Бях блед като смъртта. Имах торбички под очите и черно петно на брадичката, голямо колкото палеца ми. Но най-лошото бе, че цялата ми физиономия беше смръщена и май така си бе за постоянно. Време беше да се заема сериозно с търсенето на друга работа, реших. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

След като влязох в апартамента, забързах по коридора, водещ към стаята на Джейн, но видях блещукащия синкав екран на телевизора във всекидневната. Беше твърде късно хлапетата да са будни, но може би Мери Катрин ги бе настанила пред телевизора, за да се погрижи за Джейн. Не чух кашлица, нито звуци от повръщане. Да не би епидемията да е свършила?

Като влязох в затъмнената всекидневна, предположенията ми се потвърдиха. На телевизионния екран Хари Потър и Рон зърнаха по един от коридорите в „Хогуортс“, а хлапетата седяха на дивана или по столовете.

После осъзнах, че всичките десет деца бяха там, включително и много болната Джейн. Но още по-странно бе, че с тях бяха Мери Катрин и Шеймъс, които ме гледаха напрегнато.

— Защо, по дяволите, всички са будни до толкова късно? — запитах. — Да не би Джей Кей Роулинг да е написала още една книга или нещо подобно? Хайде, банда, време е всички да си лягат.

— Не, време е да разкопчаеш кобура си, да извадиш пистолета си, да го пуснеш на пода и да го ритнеш към мен — обади се един глас зад мен. В същия миг лампите във всекидневната светнаха.

Едва тогава забелязах, че Шеймъс и Мери Катрин са вързани за столовете с кабела за лампата.

Какво? Не, не тук! О, мили боже! Кучи син!

— Ще го повторя още веднъж. Извади пистолета от кобура и го изритай тук — изрече гласът. — Очаквам от теб да бъдеш много внимателен. Отлично знаеш колко добре стрелям.

Обърнах се, за да го погледна най-сетне в очите.

Свидетелката, френската стюардеса, беше свършила добра работа, помислих си аз. Висок, атлетичен, с красиво младолико лице. Косата му беше руса, но очевидно бе боядисана. И наистина приличаше на Томас Гладстон. Разбирах защо стюардесата го бе разпознала. Този тип тук почти изцяло наподобяваше загиналия пилот, само дето беше малко по-възрастен и по-слаб. Дали той не беше Гладстон? Или Майър? Възможно ли е зъбните отпечатъци от трупа в онзи апартамент да са грешни?

Нямаше как да не забележа още, че пръстът му е плътно притиснат към спусъка на автоматичния пистолет, който бе насочил точно към сърцето ми.

Като се постарах ръцете ми да се виждат, извадих глока си от кобура на колана, пуснах го върху дървения под и го изритах към него. Той се наведе и го затъкна в колана си, при което видях дръжката на още един пистолет, също напъхан там. Явно беше въоръжен до зъби. Господи, този тип действително вдъхваше страх.

— Време е за малък разговор по мъжки, Майк — рече той и с брадичката си ми посочи към кухнята. — Двамата с теб имаме доста да наваксваме.

— А сега, хлапета, не правете никакви глупости. Само стойте спокойно — заяви Учителя с жизнерадостен и едновременно с това снизходителен тон. — Ще ви слушам и ако чуя нещо, което не ми хареса, ще ме принудите да пусна един куршум в главата на баща ви. А това ще съсипе целия му ден.

Видях как децата се свиха от страх. Малката Шона, сгушена в скута на Джулия, се разплака, въпреки опитите й да я успокои. Господи, едва ли имаха нужда да чуят точно това, след като още не бе изтекла година от смъртта на майка им. С радост бих убил този кучи син, позволил си да нахълта в собствения ми дом.

С опрян в гърба ми пистолет влязох в кухнята и седнах край кухненския блок, като си избрах стола, който бе най-близо до комплекта готварски ножове край печката. Ако можех да издебна някой миг, в който той ще отслаби бдителността си, щях да грабна един и да го пронижа, реших аз. Не ми пукаше дали ще ме застреля, но трябваше да съм сигурен, че ще го убия. Ако се проваля, всички щяхме да сме мъртви.

Но убиецът застана на отсрещната страна на блока, с леко разкрачени крака и с бдителна физиономия.

— Чух, че ме търсиш — поде той със самодоволен сарказъм. — Е, ето ме. Какво мога да направя за теб?

Мълчаливо и набързо си казах молитвата на благодарност заради годините, през които участвах в преговори за освобождаване на заложници. Този опит ми позволяваше да остана спокоен, въпреки че адреналинът бушуваше в мен. Дано цялото това обучение и опит си кажат думата, помолих се мислено. Може би ще успея да опазя семейството си.