Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

— Не! — изкрещях. Но успях да се сдържа да не скоча върху него, защото се боях, че ще започне да стреля.

Само че сега Еди се разкрещя:

— Махай се от нея! — И скочи от дивана, като се опита да се вкопчи в Майър. Но полетя назад с още по-голяма скорост, след като мъжът го блъсна с коляно в гърдите.

— Дръж зверчетата си под контрол, Бенет, иначе аз ще ги усмиря — озъби ми се той.

— Не мърдайте, деца — заповядах на хлапетата, сетне се извърнах към убиеца. — Успокой се, Били. Вече ти казах, че ще ти помогна. Не е нужно да я вземаме. Освен това тя е болна.

— Състоянието й ще се влоши много повече, ако не направиш това, което ти казвам. Това важи за всички тук. Ако видя полицейска кола, утре на закуска семейството ти ще се събере край маса с два незаети стола. — Майър притисна малката ми пищяща дъщеря с ръката си, а с пистолета в другата ми даде знак да се върна в кухнята. — Хайде, Майки. Ще слезем по служебния асансьор.

За част от секундата се поколебах, докато преминавахме покрай ножовете на плота, но продължих напред.

— Мъдро решение — каза Майър, като опря дулото в ухото ми. — Знаех си, че ще се разберем.

Слязохме със задния асансьор и излязохме откъм страничния вход на нашата сграда, извеждаш на Деветдесет и пета улица. Не видях жива душа, докато го водех към моя „Шевролет Импала“ без полицейски знаци. Нареди ми да седна зад волана, а Криси настани на задната седалка до себе си.

— Няма да й слагам предпазен колан, Майки, затова на твое място бих шофирал внимателно. Тръгни по Бродуей и продължи към центъра. И ми направи една услуга. Включи полицейската честота.

Подкарахме към Вашингтонските възвишения.

— Завий тук наляво — нареди ми той, като стигнахме до Сто шестдесет и осма улица.

Над върховете на небостъргачите видях стоманените решетки по кулите на моста „Джордж Вашингтон“.

— Потърси отбивката за завиване — рече Майър в ухото ми. — Ще минем напряко.

Нима се насочвахме към Джърси? Това ли беше планът му за бягство? Невъзможно бе да се отгатне какви мисли се въртяха в този сбъркан мозък.

Успях да срещна погледа на Криси в огледалото за обратно виждане. Изглеждаше ужасно изплашена, но се беше укротила и се държеше невероятно по-добре, отколкото очаквах. Обичам те, тате , безмълвно изрекоха малките й устни. И аз те обичам — промълвих също тъй безгласно. — Не се тревожи.

Не знаех много неща, но в едно бях сигурен, докато подкарвах внимателно колата по моста. Това копеле нямаше да нарани дъщеря ми. Независимо на каква цена.

Когато двамата с Мейв за пръв път доведохме у дома най-голямата ни дъщеря — Джулия, ме споходи кошмарен сън. В него аз хранех Джулия в нейното високо столче, но тя внезапно се задави. Бръкнах с пръста си в гърлото й, приложих метода на Хаймлих за първа помощ при задавяне, но абсолютно нищо не помагаше. Събудих се изпотен и задъхан. Изтърчах в стаята, за да задържа огледалото до тънкото й носле, за да видя дали се замъглява от дъха й. Чак след това можах да се върна в леглото и да заспя спокойно.

Защото това, няма спор, е най-голямата тревога за всеки родител. Да е безпомощен, да не може да направи нищо, когато детето му е застрашено.

Погледнах към Майър в огледалото за обратно виждане. Седеше до дъщеря ми, отпуснал в скута си тежкия, добре смазан автоматичен пистолет.

Опитах се да преглътна, но гърлото ми беше пресъхнало. Заради изпотените ми ръце воланът се хлъзгаше по дланите ми.

Достатъчно си поживях , мислех си аз, докато нещастието ме разтърсваше като удар от електрически ток. Дори най-лошите кошмари се сбъдваха.

Отново погледнах в огледалото за обратно виждане. Този път видях болката, изписана в очите на Криси. Същото изражение, с което я бях запомнил, когато за пръв път й прочетох приказката за заека от памучно кадифе. Изглежда, започваше да разбира колко лошо е това пътуване.

Последното, от което сега се нуждаехме, беше тя да се разплаче и още повече да раздразни животното в човешки облик, седящо до нея. При обучението ми в академията на ФБР в Куонтико ме научиха, че когато ни отвлекат, трябва да се държим колкото е възможно по-скромно и ненатрапчиво.

— Криси? — заговорих, като се постарах да не издавам страха си. — Разкажи ни смешка, скъпа. Не си казала днешната си шега.

Тъгата в очите й намаля. Тя се изкашля театрално. Като любимката на семейството, знаеше много добре как да изнася рецитали.

— Какво ще извикаш на една маймуна, след като й откраднеш бананите? — започна тя.