Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

— Какво да му кажа? — попитах, като завъртях шевролета назад.

— Прояви въображение, ченге, ама го направи добре. От това зависи животът на дъщеря ти.

Полицаят от охраната на летището в караулката на портала беше млад, от азиатски произход. Като спрях колата пред будката, той се наведе от прозореца.

— Аз съм от нюйоркската полиция — заявих, като му показах значката си. — Преследваме заподозрян в убийство. Очакваме да се покатери по оградата на Четиридесет и шеста улица и да се укрие в тази зона.

— Какво? — примижа от учудване младият полицай. — Нищо не съм чул за това. Охраната постави датчици по оградата след атентатите от 11 септември 2001 г. Трябваше да получим сигнал за тревога. — Погледът му се насочи към Майър и Криси на задната седалка.

Напрегнах се, докато мълчаливо се молех той да отклони странното ми искане или пък да изостави преструвките и да извади пистолета си. Шевролетът ми приличаше на това, което си беше — полицейска кола без опознавателни знаци. Сам по себе си пътникът на задната седалка изглеждаше достатъчно подозрителен, да не говорим за озадачаващото присъствие на четиригодишната ми дъщеря до него.

Реакцията на полицая би отвлякла вниманието на Майър и аз бих могъл да се хвърля на задната седалка, за да измъкна Криси. Или поне да я закрия с тялото си. Може би все някак ще успея да я измъкна. Плана много не го биваше, но ми се стори единственият възможен.

Вместо това обаче, лицето на полицая доби още по-озадачено изражение.

— Кое е това малко момиче? — попита той.

— Баща й беше един от убитите — надигна се Майър над рамото ми. — Стига вече с тези въпроси, колега. Говорим за разследване на убийство. Само си губим времето.

— Не мога да повярвам, че не са ми съобщили за това — промърмори полицаят от охраната на летището като че ли на себе си, поклащайки глава. — Добре, влезте. Паркирайте там до хангара, докато се свържа по радиоканала с моя сержант.

— Добре се справи, Майки — прошепна ми Майър, след като бариерата на портала се вдигна. — Оценявам го толкова високо, че съм склонен да подаря на теб и на твоето зверче още десетина минути живот.

Докато изминавахме двайсетте метра до хангара, Майър силно кихна, след което изтри лицето си с ранената си ръка.

— Твоите проклети хлапета ме заразиха — промърмори той.

И като че ли по поръчка нещо в стомаха ми натежа. Превих се одве и повърнах и оплесках всичко под седалката. Чак сега проумях, докато обърсвах брадичката си с ръкав, че пресъхналото ми гърло и студената пот, която непрекъснато ме обливаше, не са причинени само от сковаващия ужас. Грипът най-после бе докопал и мен.

— Сега ставаме двама — промълвих.

— Да, но болен или не, шоуто трябва да продължи. Хайде, давай. Аз, ти и момичето ще излезем от колата, но трябва да изпълняваш това, което ти нареждам, ако искаш да се измъкнете оттук.

Изправих се, видях очите на Майър в огледалото за обратно виждане и поклатих глава.

— Никога няма да стане — казах аз. — Ти искаш да дойда с теб. Добре. Но тя ще остане тук.

— Не ме оставяй, тате — помоли ме Криси.

— Как може да си толкова лош баща, Бенет? — попита ме Майър. — Ето, тя иска да дойде. — В интонацията му отново се прокрадна злобна, подигравателна нотка. Сигурно се чувстваше много самоуверен, след като бе стигнал дотук. — Или предпочиташ да приключа с вас още тук и сега?

— Говориш така, все едно този полицай е единственият на това летище — продължих аз. — Натисни този спусък и той ще повика подкрепление още преди изстрелът да заглъхне. Дяволски добре знаеш, че ще доведат тук и екип от специалните тактически подразделения, с автомати М-16, със снайперисти, зашеметяващи гранати, добре обучени и екипирани. Ти си добър, Били, но никога няма да ги победиш.

За няколко секунди Майър остана мълчалив.

— Никак не ми е приятно да го призная, Бенет, но имаш право — изрече той накрая. — Ти ми направи услуга, затова и аз ще ти върна жеста. Ще я оставим тук. Ще продължим само двамата.

Навън от колата усетих потта си още по-студена, може би заради свежия, но много хладен въздух, или защото треската се усилваше. На всичкото отгоре отново ме напъна да повърна.

За няколко секунди всичко заглъхна заради рева на друг самолет, издигащ се в небето. Щом ехото му стихна, сърцето ми се сви от стоновете на Криси, плачеща на задната седалка.

Полицаят от охраната на летището излезе от будката си и тръгна към нас. Ръката му бе опряна върху кобура на пистолета, а лицето му изглеждаше напрегнато.