Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

— Кой е твоят дерматолог? — извика някой близо до ухото ми, докато си проправях път сред навалицата.

— Тези бели трюфели са толкова сложни, но и толкова прости — обяви друг.

Обърнах се, когато някой ме тупна по рамото. Оказа се мъж на средна възраст в черен костюм и подозрителни следи от бял прах под носа си.

— Хей, не съм те виждал от началото на сезона — заговори ме свойски. — Как беше в Майорка?

— Страхотно — отвърнах и продължих да отстъпвам към кухнята.

Зърнах дори един от редакторите на „Ню Йорк Таймс“, когото едва не арестувах при посещението ми в редакцията, да разговаря с някакви мъже край басейна. Вероятно решаваха какви да бъдат утрешните новини.

Когато най-после пак се добрах до командния си ъгъл в кухнята, седнах за малко, притиснал чело към студения успокояващ гранит на плота.

Най-новото разкритие, все още отекващо в пулсиращата ми от болка глава, просто нямаше смисъл. Как така Томас Гладстон не беше мъжът, когото търсехме?

Колкото и да се опитвах да сглобя парчетата от мозайката, не се получаваше нищо. Томас и Ерика Гладстон се развеждат, той губи работата си, а след това някой избива семейството му? Нали нашият свидетел, стюардесата от „Ер Франс“, го разпозна? Нима ни бе излъгала? И ако е било така, то защо? Трябваше ли отново да я разпитаме?

За да се поотърся от мислите, позвъних на постовете ни. Навсякъде всичко изглеждаше нормално. Никаква активност на улицата. Всички входове и приземни прозорци на сградата бяха проверени нееднократно.

— Държим всичко под контрол. Защитните мрежи са яко опънати — докладва ми по радиотелефона Стив Рено от фоайето.

— Както и моите нерви — промърморих.

— Иди да си вземеш чаша шампанско, Майки — посъветва ме лейтенантът от специалните тактически подразделения. — Или може би ще е по-добре да се напиеш с някоя от онези дебютантки. Няма да те издадем. Трябва да се поотпуснеш.

— Изкушаващо предложение — отговорих му по радиотелефона. — Но за щастие, Стив, засега трябва само да се скатавам.

Край друга луксозна жилищна сграда Учителя коленичи над капака на канализационната шахта на тротоара и започна да го повдига с лост. Беше проверил, че наоколо, в това пусто място, не се мотаеха полицаи.

След минути успя да отмести капака. Спусна се долу и тихо го затвори над главата си. Този начин на проникване беше ужасно противен, но ако искаш да се промъкнеш в някоя от тези солидни предвоенни сгради в Манхатън, охранявани като Форт Нокс, трябва да си готов на някои жертви.

Лъчът на фенерчето, което стискаше в устата си, затанцува по бетонния пол, където той клекна след скока. Мръсотията стигаше до глезените му. Жалко за чорапите, струващи триста долара. Нагази в планини от цигарени фасове и опаковки от дъвки, както и вкиснат боклук от всякакъв вид. Видя дори и празни изпочупени спринцовки.

Смъкна сакото си, вдигна го и го опря до ужасно прашния прозорец под капака на шахтата. Удари прозореца само веднъж, но силно, за да счупи стъклото. После застина, за да провери дали ще се чуе звън от алармена сигнализация или някакъв вик. Не последва нищо. Бръкна, напипа дръжката на прозореца и се намъкна в тъмното мазе.

Продължи забързано по коридора, запълнен с прашни кашони със захвърлени вещи. Премина покрай стари дървени ски, велоергометри, ролки с осемпистови ленти от овехтели магнетофони. Дори и висшето общество съхраняваше същите вехтории като повечето от останалите шибаняци, презрително си помисли той. Забави ход, когато се приближи до една врата, зад която се чуваше испанска музика — това несъмнено беше апартаментът на портиера. Но вратата остана затворена, когато той мълчаливо я подмина.

По-нататък, отдясно, се показа старомоден асансьор. Като влезе вътре, остави външната врата тихо да се плъзне, преди да затвори месинговата решетка.

Точно тогава забеляза, че ръката му кърви. Яркочервени капки се стичаха по палеца му и падаха по износения линолеум на пода.

Потрепна и запретна ръкава. Господи, беше се порязал, докато бе чупил прозореца. Толкова се бе увлякъл, че изобщо не бе забелязал.

„Е, какво толкова, че се е проляла малко кръв?“, замисли се, като освободи предпазителите на двата си автоматични пистолета „Тек-9“. Натисна бутона в асансьора и започна да се изкачва.

Скоро щеше да се лее много повече.

Асансьорната кабина се разклати леко, когато Учителя излезе от нея. Задържа дъха си, докато се ослушваше, изчаквайки бръмчащият двигател да замлъкне с изщракване и да спре напълно. Все още нищо не се чуваше.