Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

— Господин Майър! Добре дошли, сър. — Учителя харесваше Майкъл почти колкото Вини. Майкъл беше дребен блондин, любезен, с мек и дискретен глас, който умееше да ти бъде невероятно полезен, без да ти целува задника. Наистина ценен.

Без никакво суетене Майкъл влезе в кабината за пощата зад бюрото на рецепцията и се върна с писмата, оставени за Учителя.

— О, да, сър, щях да забравя. Преди час се обади Барни и ми поръча да ви предам, че последният костюм ще е готов, когато се появите.

Учителя усети как внезапна студена тръпка пробяга по гръбнака му. Костюмът му бе готов.

Този, в който щеше да умре.

Така би трябвало да нарече наистина последния си костюм.

— Чудесно. Благодаря ти, Майкъл — промърмори той, докато преглеждаше писмата си.

Спря, когато погледът му се прикова върху един голям плик, съдържащ покана върху релефна хартия. Адресът на изпращача беше „Господин и госпожа Бланшет“. Кимна със задоволство. Някой, когото познаваше от предишния си живот, го бе включил в списъка на гостите. Семейство Бланшет нямаше представа кой бе господин Майър.

— Майкъл? — попита, като опря плика до брадичката си и се запъти към асансьора.

— Да, сър?

— Спешно ми трябва час за козметичния салон на хотела.

— Смятайте го за уредено, господин Майър — обеща му Майкъл.

— И би ли се погрижил, ако обичаш, да ми изпратят бутилка шампанско? Вих предпочел розе.

— „Дом Периньон“? Или „Вьов Клико“? — попита Майкъл, мигом припомнил си любимите марки на клиента.

— Какво ще кажеш и за двете? — рече Учителя с най-неустоимата си усмивка, също като на Том Круз. — Живеем само веднъж, Майкъл. Само веднъж.

Час и четиридесет и пет минути по-късно Учителя стоеше пред тройното огледало в цял ръст в ателието на Барни.

— Харесва ли джентълменът това, което вижда? — попита продавачът.

Тъмносиният кашмирен костюм, който Учителя сега пробваше, беше на Джанлука Изая. Това му обясни този мазник с любвеобилен, дори благоговеен тон, като светец, произнасяш името божие. Копринената риза бе от „Батистони“, а обувките — с марката на „Бетанин и Вентури“.

Трябваше да признае, че изглеждаше дяволски добре, приветлив като Джеймс Бонд. Също като последния актьор, избран за тази роля, включително и новата му руса коса, благодарение на умелото подстригване и боядисване.

— Джентълменът харесва това, което вижда — изрече Учителя накрая и се усмихна доволно. — Каква е сметката този път?

Шивачът, избран за пробата, въведе някакви цифри в касовия апарат.

— Осем хиляди осемстотин двадесет и шест — съобщи той след минута. — Сумата включва и чорапите.

О, да, включително и чорапите за триста долара. Каква сделка.

— Ако аксесоарите ви се струват прекалено скъпи, мога да ви покажа нещо друго — предложи продавачът, но не успя да прикрие снизходителната нотка в гласа си.

С периферното си зрение Учителя забеляза, че безукорно облеченият дребен задник имаше нахалството да го изгледа с лека надменност.

Тези продавачи от лъскавите магазини май никога нямаше да се научат как точно се ухажват клиенти. „Кога точно за последен път ти си продал костюм за четирицифрена сума?“, искаше му се да попита дръгливия боклук. Като толкова много други, и този тук си просеше да му пуснеш един куршум в празното пространство между ушите му.

Учителя пое дълбоко дъх, за да се успокои. „По-кротко — каза си той. — Точно така. Добро момче. Нямаш време за глупави изцепки. Толкова си близо вече до постигането на крайната цел, до окончателното подреждане на играта“.

— Ще го взема — обяви той и се пресегна към чантата си „Луи Вюитон“.

Пръстите му напипаха стоманената дръжка на един от двата му автоматични пистолета „Интратек Тек-9“, заредени с пълнители с по петдесет патрона. Те чакаха там, сгушени под меката напа като предани другари, на тях винаги можеше да се разчита.

Подмина ги, макар и подчертано неохотно, като вместо тях измъкна чековата си книжка и кредитната си карта „Американ Експрес“.

— Дори и чорапите — додаде накрая.

— Та как беше името на това сладко кученце? — попита го с невъзможен акцент таксиджията с ориенталски тюрбан на главата, докато изтегли колата си пред музея „Метрополитън“.

— Последният щрих — отвърна Учителя. Плати на шофьора и издърпа платинената малтийска болонка от колата.

Купи кученцето от един бутик за домашни любимци по пътя насам. Щеше да бъде неговият пропуск, докато обикаляше сградата, в която живееше семейство Бланшет, за да разузнае обстановката. Един изключително изискано облечен господин, разхождащ толкова дребно кученце в Горен Ийст Сайд, щеше да изглежда шик, съвсем на място.