Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

— Да се застреляш е съвсем лесно, но първо да се гръмнеш, а след това да се самозапалиш… Това вече е невероятен трик — заключи тя.

— Може да е направил обратното — отчаяно се опитах да измисля нещо. — Първо да е подпалил мястото, а после да е натиснал спусъка.

— А тогава какво е станало с оръжието? Дори и да се е стопил, от един пистолет винаги ще останат някакви следи. Но криминалистите не откриха такива. Освен това Клиъри каза, че е имало ларви от мухи в горната част на лявата му ръка. Това означава, че е бил мъртъв от два, а може и от три дни.

— Което пък означава, че Гладстон не е можел да убие всичките онези хора — довърших вместо нея и разтърках очите си.

— Съжалявам, Майк, но този тук не е нашият стрелец.

Мислено изругах. Не беше той, така ли? Ако трупът не беше на Томас Гладстон, тогава кой, по дяволите, беше?

— И това не е всичко — заяви Бет, като се изправи. Поведе ме към един дрешник с обгорени врата и стени.

Трепнах при кошмарната гледка на слаба млада блондинка, сгърчена вътре. Огънят не беше засегнал много силно лицето й. Виждаше се, че е застреляна в тила.

— Намерихме чантата й. Името й е Уенди Стъб. Двадесет и шест годишна. На визитната й картичка е написано, че е журналистка в „Стоа Холдингс“, нашумяла пиар агенция на Парк авеню.

Журналистка? Каква беше връзката й с всичко това?

Докато слушах как пожарникарите разкъртват останките от стените в другите помещения, се запитах дали в противопожарната служба към нюйоркската полиция още търсят кандидати за работа. Промяна в кариерата по средата на жизнения ми път щеше да ми се отрази като печеливш билет от лотарията. Или може би от съседната конюшня щяха да ме наемат, за да помогна на бедните създания да преодолеят преживяната травма.

Бет Питърс ме изгледа въпросително.

— Сега какво?

— Ти ли ме питаш? — отвърнах й, замислен.

Пиковият час на движението още бе в разгара си, когато таксито на Учителя спря зад един полицейски автомобил, паркиран пред хотел „Пиер“. Това леко го изнерви, но портиерът Вини побърза да отвори вратата на таксито със заучени движения, все едно нищо особено не се е случило. Полицаите не посещаваха места като това, за да арестуват хората — идваха, за да ги защитят. Все пак Учителя остана нащрек, като не отдели ръката си от дръжката на пистолета четиридесет и пети калибър дори докато слизаше от таксито.

— Добре дошли у дома, господин Майър! — поздрави го Вини. — Как беше пътуването? До Париж, нали?

Беше казал на всички в хотела, че отива в Париж. Макар че всъщност стигна доста по-далеч. В други измерения. Но сега си беше у дома, там, където живееше през последните три години.

— Беше страхотно, Вини. Особено храната — отвърна Учителя и неволно се усмихна. Хареса Вини още в деня, в който реши да се премести в този световноизвестен хотел. Беше веднага след смъртта на майка му, когато той се оказа единственият наследник на богатството на Роналд Майър, възлизащо на двадесет и четири милиона долара. Реши, че негов дълг към онзи задник, доведения му баща, е да профука имането му до последния проклет цент. Но задържа апартамента си в Хелс Китчън като таен команден център. — Какво е станало, че отвън има полицейска кола? — попита той небрежно.

— О, господи! Вероятно още не сте чули. Наоколо върлува някакъв шибан… пардон, откачен маниак, който през последните дни изпозастреля сума ти народ. Убил една стюардеса в някакъв хотел на Шесто и салонния от „Двадесет и едно“. Пише го във всички вестници. Ченгетата смятат, че е някакъв богаташ, на когото му изхвръкнала чивията. Та затуй сега вардят навсякъде, където има богаташи. Братовчед ми Марио, сержант в полицията във Вилидж, ми каза, че всичките му колеги пощурели, като разбрали, че могат да натрупат по цяло състояние от парите за извънредни дежурства. Да не би този свят да се е побъркал?

— Съгласен съм с теб, Вини — кимна Учителя и тайно отстрани ръка от оръжието си.

— Хей, какво става с онова нещо за „Фуд Нетуърк“? Вече ми писна от рецептите на Емерил и тъпите му трикове.

— Търпение, Вини. Добрите неща се случват само на този, който умее да чака.

— Щом така казвате, господин Майър. Какво става? Нямате багаж?

— Нещо се обърка на летище „Кенеди“. Не се случва за пръв път, нали? Ще го изпратят по-късно. А и точно сега се нуждая само от едно питие.

— Също и аз, господин Майър. Приятно прекарване.

Като влезе в хотела, рецепционистът Майкъл го поздрави сърдечно, също както Вини отвън.