Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

— Полиция! — извиках отново. — Спипахме те, Гладстон. Предай се!

В далечния край видях врата, съвсем леко открехната. Притиснах по-здраво пръст върху спусъка на глока и я блъснах с рамо.

Пред мен се разкри просторна спалня с таван на няколко нива. Първо огледах ъглите, после проверих леглото…

Лицето ми се сгърчи от ужас, сякаш ме бяха ударили с юмрук. Пистолетът замалко да се изплъзне от пръстите ми, преди да го напъхам обратно в кобура. После закрих носа и устата си с ръка, защото ме връхлетя отвратителната воня на кръв и смърт.

Бяхме закъснели.

Какъв мръсник , помислих си аз.

— О, господи — простена до мен Бет Питърс, вцепенена от шока.

Какъв мръсник!

Излязох в коридора и извадих полицейския си радиопредавател.

— Тук горе — съобщих отпаднало. — На втория етаж.

— Пипна ли го? — извика Макгинис.

— Не. Не и него.

Това, на което се натъкнахме, беше полугола жена с вързани ръце, увита в подгизнал от кръв чаршаф. През отворената врата на банята видях женски крак да стърчи над ръба на ваната. Друга млада жена, по-скоро момиче, лежеше по очи сред локва кръв до тоалетната чиния. Ръцете и краката й бяха вързани с кабела на лампата.

Поклатих глава и се приближих към труповете, за да ги огледам отблизо. Двете жени в банята изглеждаха малко над двайсетгодишни. И двете бяха съвсем голи. Жената в леглото беше по-възрастна — може би майка им, Ерика Гладстон. Погледът ми попадна върху сватбената снимка, захвърлена на пода в ъгъла, с напукано стъкло. Взех я, за да я сравня с безжизненото лице на жертвата в леглото. Толкова беше обезобразена, че ми отне цяла минута, за да се уверя, че е същата жена от снимката.

Не можех да повярвам. Гладстон беше застрелял от упор собствената си съпруга и двете си дъщери. Същества от неговата плът и кръв.

В спалнята нахлуха още няколко полицаи. Застанаха втрещени до мен. Не можах да помръдна, вперил очи в обилно напоените с кръв килим и чаршафи.

Не можех да повярвам, че е възможно човешко същество да извърши подобно зверство. Това беше най-зловещото престъпление, на което съм бил свидетел. Господи, исках да пипна този извратен убиец. Или по-добре, да му пръсна с куршум челото.

Към единайсет и половина предобед Учителя се спря пред магазина за електроника на Петдесет и първа улица и Седмо авеню. По екраните на всичките телевизори на витрината течаха новините на „Фокс Нюз“.

„Последни новини за вихрещия се убиец“, се изписваше по лентата най-горе на екрана, а най-долу се виждаше надписът: „На живо от Локъст Вали, Лонг Айланд“.

„Май познавам това място“, помисли си той и се усмихна, докато гледаше как полицаите се тълпят на моравата пред къщата.

„Е, какво да кажа?“, подсмихна се с ирония. Детективите поведоха с една точка в класирането. Най-сетне бяха надушили следа. Вече се чудеше дали изобщо някога ще го направят.

Всъщност нямаше значение. Само дето вече трябваше да е по-внимателен. Но това нямаше да попречи на делото му. Те играеха на дама, докато той разиграваше гросмайсторски шахматни партии.

— Мамо, виж! — извика едно хлапе и притисна лице към прозореца на магазина, точно пред изложения на витрината „Ексбокс 360“. — Покемон, Пикачу, Скуиртъл! — разкрещя се детето.

Майка му — индийка, облечена в сари, го шляпна отзад и го помъкна нататък по Петдесет и първа улица.

Докато ги наблюдаваше, Учителя си спомни онзи отдавна отминал ден, в който се върна заедно с майка си, за да приберат последните вещи от противната овехтяла къща, в която беше израснал. Баща му остана на прага, отпивайки от бутилката с бира „Милър“, докато държеше за ръка по-малкото братче на Учителя, разплакано, защото не му позволиха да тръгне с майка си.

— Не плачи — повтаряше баща му. — Сега ти си момчето на татко, разбра ли? Трябва да останеш с мен. Всичко е наред.

„Но не беше наред, нали?“ , замисли се Учителя.

Поклати глава съжалително, като си припомни как след това седна в кабината на камиона, превозващ багажа. Отначало се притесняваше, че съседите виждаха всичко, докато не осъзна, че те вече не му бяха съседи. Едва след това наистина се почувства щастлив. Дотогава бе принуден да дели стаята с досадния си малък брат, но сега заминаваше с майка си и щеше да разполага със собствена стая.

Учителя тежко въздъхна, потънал в неочаквания спомен.

Не, не беше наред , помисли си, докато се опитваше да го прогони. Но не успя. Ала скоро, много скоро всичко наистина щеше да бъде наред.